— Не ти ме прелъсти. Аз ти се нахвърлих.
— Глупости. Това беше добре планирано прелъстяване… е, всъщност, не съвсем добре, защото не мислех наистина, че ще се добера до каютата ти… И отговори на въпроса ми.
— Нямам никакво намерение да умирам скоро. Това стига ли ти?
— Как смяташ да се измъкнеш?
— Единственото ми оръжие е вазата — обясни той. Така че трябва да измисля начин да им я предам и въпреки това да им попреча да ни убият.
— Измислил ли си го вече?
— Още не.
— Жанг твърди че си откраднал вазата — отбеляза тя почти небрежно.
— Той е лъжец — ядосано отговори Уорън. — Това копеле я заложи срещу моя кораб в една игра на комар. И загуби, но това не влизаше в плановете му. Още същата нощ се опита да ме убие, за да си върне вазата.
— Доста нечестно, не смяташ ли?
— За човек като Ятсен честността няма значение Единственото, което има значение за него, е да получи това, което иска. Малко напомня на теб, нали?
Ейми се изчерви силно от неочакваната нападка. Май не биваше да отваря дума по въпрос, за който със сигурност знаеше, че ще възбуди неговото негодувание, особено когато това негодувание можеше толкова лесно да се обърне срещу нея, както и бе станало току-що. На всичко отгоре той не беше свършил.
— Имаш нужда от един хубав пердах, задето си се напъхала сама в ноктите на Жанг. Ако си бе стояла у дома, като истинска млада дама, нямаше да хванат нито теб, нито мен.
— Това най-вероятно е самата истина — каза тя колебливо, сетне реши да рискува и се отърколи върху него. — Но ти не би ме напердашил, когато вместо това можеш да ме любиш.
— Вярно — съгласи се Уорън, докато я наместваше удобно върху тялото си. — Не мисля, че бих.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА
Бурята, която през целия предишен ден бе останала на югозапад от кораба, на следващия ден се стовари върху него с пълна сила. Уорън не проведе ежедневната си тренировка. Тайши изглеждаше напълно изтощен, а също и подгизнал, когато на сутринта се появи с останалите вещи на Ейми и с някакви остатъци от ядене от камбуза.
Ейми започна да се оплаква от лошата храна, но Уорън я прекъсна, тъй като добре знаеше, че в такова време пещите ще са затворени. Искаше му се да е навън и да върши онова, което умееше най-добре. Дори би предложил услугите си — макар да не смяташе, че ще ги приемат — ако не бе страхът на Ейми от бурята.
За пръв път Уорън я виждаше уплашена, наистина уплашена. Опитваше се да го скрие, като бърбореше безспир за най-невероятни неща, крачеше нервно напред-назад и от време на време промърморваше:
— Мразя това. Защо не го накараш да спре?
Беше много смешна и забавна, но Уорън нито веднъж не се засмя. За своя собствена изненада той установи, че не иска тя да се страхува, че желае наистина да бе в състояние да спре проклетата буря заради нея. Но всичко, което можеше да направи, беше да я успокоява, макар да знаеше много добре, че такова време може да причини сериозна повреда на кораба и че тъй като бяха изминали не повече от половината от пътя, това може да доведе до глад… ако преди това не потънеха.
Разбира се, не го каза на своята спътничка. Може и да предпочиташе да се бори със стихиите, но да бъде затворен долу заедно с Ейми също имаше своите предимства сега, когато беше отстъпил пред нейните съблазни. Ейми му помагаше да не мисли за бурята, защото се налагаше самият той да отвлича вниманието й от нея, а изглежда, че това можеше да се постигне по един-единствен начин.
Но колкото и да им бе приятно, не можеха да стоят през цялото време в леглото, още повече, че започваше да става все по-трудно да се задържат върху него без да се хванат здраво за сламеника.
Ейми бе по-лека и затова по-често се изтъркаляше от леглото. Правеше го вече за втори път, когато неочаквано се върна Тайши, пропускайки дъжда вътре със себе си. Той дори не забеляза, че е гола. Ужасеният му поглед се втренчи право в Уорън.
— Трябва да дойдеш тутакси. — надвика Тайши звука и вятъра, преди да затвори вратата след себе си. — Никой не управлява кораб.
Докато намъкваше панталоните и ботушите си, Уорън попита:
— Къде е кормчията?
— Избягал в Лондон, проклет човек.
— Тогава кой е бил на щурвала досега?
— Капитан и боцман.
— Какво се е случило с тях?
— Вълна събори капитан върху щурвал, счупила главата. Не може да го събуди.
— А боцманът?
— Не може го намира. Възможно той също паднал зад борд.
— Също?
— Знам за още трима — поясни Тайши. — Видял сам как един пада.
— Господи — възкликна Уорън, като закопча колана си на път към вратата.