Внезапно Ейми препречи пътя му. Беше изтичала след него.
— Ти няма да излезеш,Уорън.
Естествено, че щеше да излезе. И двамата знаеха, че няма избор. Но тя не бе в състояние да го приеме в този момент.
Сега очевидно се страхуваше за него, вместо за себе си и това го объркваше. Никога не беше попадал в такава ситуация със семейството си и не бе свикнал да се притесняват за него. Всъщност, не си спомняше кога някой за последен път се бе притеснявал за него… освен Ейми, при срещата с онези бандити. Това го накара да изпита странно, макар и не неприятно чувство, което той обаче нямаше време да осмисли.
Хвана малкото й, бледо лице в ръцете си и каза толкова спокойно, колкото можеше:
— Правил съм това стотици пъти, Ейми. Вероятно бих го направил и насън, така че няма защо да се тревожиш за мен.
Тя не му повярва.
— Уорън, моля те…
— Тихо — каза й той нежно. — Някой, който знае какво да прави, трябва да управлява този кораб, а аз знам много добре как да застана на щурвала, за да избегна злополука. Всичко ще бъде наред, обещавам ти. — Той я целуна веднъж, силно. — Сега се облечи, закрепи се между сламеника и стената и се опитай да поспиш. Не си спала много, откакто влезе през тази врата.
Да спи? Този мъж положително се беше побъркал. Но той не каза нищо повече, беше излязъл, преди да успее да го сграбчи и да го върне. Ейми остана в средата на каютата, скръсти ръце, за да спрат да треперят и тихо зашепна сама на себе си. Това не се случваше в действителност. Уорън не бе излязъл навън в този адски кошмар, който мяташе кораба насам-натам като отломка.
Но той беше излязъл и тя никога повече нямаше да го види. Щеше да бъде пометен зад борда като боцмана и да бъде погребан в дълбините на този пенест океан.
Щом тази мисъл пусна корени, Ейми изпадна в пълна паника. Втурна се към вратата и започна да удря по нея, като крещеше на Тайши да я изведе навън. Дълбоко в себе си знаеше, че той никога няма да я чуе, че никой не може да я чуе през грохота на вълните и плющящия дъжд. Но все пак продължи да удря по дървото, докато ръцете й се ожулиха и отмаляха.
Разбира се, никой не дойде да отключи вратата. Всички бяха твърде заети да се борят за направляването на кораба през бурята и за неговото оцеляване. Но на Ейми не й беше до техните проблеми. Беше обзета от ирационалната увереност, че ако би могла просто да гледа Уорън, всичко с него ще е наред. А ако можеше да го гледа и да вижда, че той е добре, с нея също всичко щеше да е наред. Но нямаше как да го направи, освен ако не излезеше оттук.
Накрая толкова се разстрои от своята безпомощност, че буквално се нахвърли върху вратата — удряше я, риташе я, дори дръпна бравата. Тъкмо тогава вратата внезапно се отвори, блъсната от силния вятър, и събори Ейми на колене. Отвън нямаше никой. Проклетото нещо не е било заключено! Тайши или беше забравил, или бе предположил, че трябва да е луда, за да иска да излезе на палубата точно сега.
— Проклятие — промърмори тя, като се надигаше от пода. Сбъдването на желанието й по такъв неочакван начин донякъде я отрезви, поне за да осъзнае, че все още е гола. Но не и за да промени решението и убедеността й, че с Уорън ще се случи нещо лошо, ако тя не е при него да го пази. Ейми просто сграбчи първото нещо, което й попадна под ръка — ризата й и хукна към вратата, навличайки я в движение.
Но не успя да стигне по-надалеч от вратата. Беше лека и вятърът я запрати обратно към стената на каютата толкова силно, че почти я обездвижи. Тогава дойде вълната и я блъсна с всичка сила, преди да я откъсне от стената и да я завлече до ръба на кораба.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
Налагаше се Уорън да управлява кораба само по вятъра, защото ако изобщо имаше някаква видимост, тя проблясваше за секунди и отново изчезваше, въпреки че бе едва към средата на следобеда. Поройният дъжд се забиваше в голите му гърди като хиляди игли, дългата му коса непрестанно плющеше в очите му, а вълните се разбиваха в него и го блъскаха във въжето, с което се бе привързал към кормилото. Бяха ледени.
За кой ли път се проклинаше, че не беше се забавил с няколко мига, за да надене някаква риза. Студът не бе всичко. Гърбът му беше ожулен до кръв от въжето, което го държеше към щурвала.
Беше казал на Тайши да му донесе дъждобран, веднага щом вятърът малко утихне, но той не спираше да духа все така силно. Помисли си, че ако бурята продължеше и през студената нощ, пръстите му щяха да залепнат за щурвала.
Този ураган бе един от най-ужасните, в които беше попадал, а в живота му бе имало не малко такива. За щастие, гротмачтите все още се крепяха, благодарение на това, че платната бяха свалени преди да започне най-силният вятър. Само едно от буретата с вода се бе откъснало от въжетата си, и това също беше добре, въпреки че при падането си зад борда то бе отнесло голяма част от перилата на кораба.