Уорън беше уверен в своите способности, но не познаваше този кораб така добре, както познаваше „Нерея“, поради което нямаше представа колко може да издържи на стихията. А и бурята не даваше никакви признаци за утихване, макар че не се и усилваше. Всъщност нямаше как да стане по-силна.
Тогава сърцето му почти спря да бие. Вятърът направи пролука в дъжда само за секунда, но това беше достатъчно на Уорън, за да види Ейми, изтласкана до парапета — счупения парапет! Беше на не повече от няколко сантиметра от строшените перила, които водеха право в морето.
Ейми никога нямаше да разбере как се е вкопчила в парапета и как е успяла да се задържи за него докато вълната, която я беше запратила тук, си отиде. Но продължаваше да се бори в името на своя живот, който й бе толкова скъп. Често я заливаха нови вълни и минаваха дълги, ужасяващи моменти, преди отново да може да диша. Ала нито за миг не й хрумна да се опита да се върне в каютата.
Когато бурята поутихнеше малко, тя някак си щеше се довлече до квартердека или поне близо до него, така че да наблюдава Уорън, без той да разбере. Ако изобщо можеше да се види нещо.
Засега дъждът падаше толкова яростно, че Ейми не виждаше на повече от две крачки пред себе си, поради което не забеляза Уорън и изкрещя, когато внезапно бе отскубната от спасителния парапет. Но силните ръце, които я притискаха до мускулестата гръд, бяха здрави, вратът, за който се хвана — по-сигурен от цепещото се дърво, а гласът, изревал в ухото й: „Този път ще те набия до посиняване“ — най-сладкият, който някога бе чувала.
Той още беше жив. Нямаше за какво друго да се тревожи… засега.
С невероятно усилие на волята и на способността си да пази равновесие, а и с някакъв чудодеен късмет, който временно отклоняваше вълните от пътя му, Уорън се добра до квартердека, без да се държи никъде. Не възнамеряваше да връща Ейми в каютата, защото нямаше ключ да я заключи вътре, а се страхуваше, че тя е достатъчно луда, за да опита пак да излезе на палубата.
Не можеше да повярва колко е разгневен сега, когато я беше спасил, и колко ужасен беше, преди да успее да се добере до нея. За какъв дявол бе напуснала безопасната каюта, и то облечена само с тази проклета риза? Нямаше време да я накаже за това. Едва смогна да я намъкне под въжето, прикрепено за щурвала и да я притисне здраво, преди друга вълна да залее и двама им и отново да претърка въжето о гърба му.
Нямаше време и да я успокоява. Беше закрепил щурвала неподвижно, но корабът още бе наклонен на една страна и Уорън трябваше да напрегне цялата си сила концентрация, за да го изправи по посока на вятъра.
Когато накрая се освободи за минута, за да насочи вниманието си към Ейми, всякакви мисли за наказание излетяха от главата му. Мъничкото й тяло, притиснато толкова доверчиво към неговото, смири гнева му така, както нищо друго не бе в състояние да го направи. Нейната нужда от топлината и силата му задоволи неговата чисто мъжка суета.
Трябваше да крещи, за да й каже:
— Добре се справяш, малката ми. Просто се дръж за мен, каквото и да се случи.
— Да, благодаря — му се стори, че отвърна тя, но не беше сигурен, защото този път изобщо не беше прозвучала уплашено.
Ръцете й бяха обвити около него, под неговите собствени, лицето й — силно притиснато към гърдите му. Поне половината й коса беше заметната около раменете му. Със сигурност не се чувстваше удобно в тази тънка, прогизнала от дъжда риза без ръкави, но Уорън не можеше да й помогне с нищо, докато Тайши не се появеше с дъждобрана.
Ейми се чувстваше по-добре, отколкото той си представяше. Със сигурност бе много по-приемливо да се намира тук, отколкото да гледа Уорън отдалеч, самотна и притисната към стената, както бе възнамерявала. Дори вълните, които продължаваха да връхлитат откъм гърба й и я притискаха още по-силно към него, вече не бяха толкова страшни. Тя ги чуваше да идват и просто спираше да диша за малко, докато водата се отдръпнеше. Топлината на Уорън беше тук, за да прогони най-страшния студ; силата му бе възхитителна. Докато той се бореше срещу бушуващия океан, за да овладее кораба, Ейми усещаше всеки обтегнат мускул на неговото тяло.
Щом Уорън беше на щурвала, тя изобщо не се съмняваше, че ще се измъкнат невредими от бурята. Вярата й в него бе непоклатима, особено сега, когато самата тя бе тук, за да му помогне с присъствието си. Но мина много време, преди да дойде вечерта, когато вятърът най-после утихна, а дъждът постепенно премина в ръмеж и после напълно спря.