Пиеро Проспери
Твърде съвършен
В главата ми е хаос. Мислите ми, допреди малко толкова ясни и подредени, все повече се объркват. Мозъкът ми е разстроен, моят свят рухна. Вярата ми изведнъж бе унищожена из корен.
Стоя тук изправен и се взирам в стените, които сякаш се въртят около мен. В мен, дълбоко в мен, по вечните и незаличими дири на спомена, мога да почувствувам отново, да възстановя моята история.
Историята на моята трагедия.
0001
Още от първия момент, в който прогледнах, си дадох сметка, че познавам напълно всичко, което ме заобикаля. Знам, макар и да не мога да си го обясня, че това помещение със сиви стени е творческата лаборатория на „Дженеръл Робот Корпорейшън“. А хората, които са около мен, са помощниците на моя конструктор.
Една серия понятия навярно е била вкарана в мозъка ми през време на моето „раждане“ и сега зная всичко, което се отнася до мен. Почти всичко.
Не знам защо бях създаден. Но знам кой съм. И знам кой ме създаде.
Високият слаб мъж, който седи пред мен и ми говори със спокоен и убедителен тон. Той. Той е моят създател.
Аз знам кой е. Казва се Франц Клайсерман и е главен проектант в „Дженеръл Робот“. Той продължава да говори и неговите думи, произнесени с бавен и сдържан тон, проникват в мозъка ми, загнездват се в най-скритото кътче на съзнанието ми, врязват се незаличимо в паметта ми. Една част от тях са познати неща, друга част — нови понятия.
— Ти си най-съвършеният робот, какъвто досега не е бил конструиран — казва ми той.
0002
Плъзгам погледа на изкуствените си очи по моето бледо и розово тяло. Без всякакво усилие се вдигам от леглото, върху което бях изпънат, и правя две-три крачки из стаята.
На една стена е окачено голямо огледало. Знам какво представлява и за какво служи едно огледало — то е част от понятията, запечатани в моята памет.
Когато гладката кристална повърхност отразява образа ми, струва ми се, че все още чувам гласа на Клайсерман:
— Ти си най-съвършеният робот на всички времена. Вярно е. Един толкова съвършен робот, че лесно може да бъде сметнат за живо човешко същество.
Продължавам да се наблюдавам мълчаливо.
Аз съм робот, но и най-опитното око много трудно ще може да забележи, че под тая моя гладка, еластична и розова кожа, която не е нищо друго освен една гъвкава пластмасова обвивка, се крият десетки хиляди механизми, сегменти и релета, километри тънки метални жици.
Аз съм робот, но мога да усетя ритмичното биене на моето изкуствено сърце. А повдигането на гръдния ми кош и непрекъснатото вдишване и издишване показват, че и този детайл — дишането, което е съвсем излишно за един робот, е било прибавено като последен реалистичен елемент.
Клайсерман продължава да говори. Обяснява ми, че моят мозък, за направата на който са били използувани проводникови вериги „Игнелес“, притежава същите способности и същата приспособимост като човешкия мозък. Моята интелигентност е равна, ако ли не и по-голяма от интелигентността на средния човек.
0003
Клайсерман се готви да ме представи пред света.
Облечен в костюм от сива каша, вървя след моя конструктор по коридорите на седалището на „Дженеръл Робот“ към залата, където чакат представителите на печата. Не вярвам да им направя особено впечатление; може би ще предизвикам само малко любопитство.
Влизам. Моите изкуствени клепки изведнъж се затварят пред блясъка на десетки изкуствени светкавици. Дали това е естествен рефлекс, или е програмирана реакция, запаметена от моите проводници? Нямах време да размишлявам по този въпрос, защото малка тълпа журналисти се струпва около мен, обгражда ме шумно и аз се чувствувам ужасно сам и беззащитен пред тия хора, които ме гледат, както се гледа рядко животно или необикновена машина.
Десетки ръце се протягат към мен, докосват ме, пипат ме и се отдръпват като изплашени, щом усетят, че моята кожа е мека, еластична, като кожата на човек.
Клайсерман ме хваща за лакътя и успява да ме измъкне от навалицата. Качва ме заедно със себе си на един подиум, временно издигнат в средата на залата. Оттам поглеждам към малката тълпа и се чувствувам още по-смутен, като усещам, че в мен са вперени толкова чифта невярващи и любопитни очи.
Клайсерман започва да говори на журналистите, обяснява неща, по-голямата част от които вече знам. Казва, че моето име е А-1 или по-пълно — Андроид 1 и че аз съм първият екземпляр от една серия човекоподобни роботи, които „Дженеръл Робот Корпорейшън“ се готви да пусне на пазара; не разбирам добре какво означава последният израз. После продължава, като се впуска в подробни технически характеристики на моята физическа структура и на моите умствени способности.