Той се прави, че не чува въпроса ми.
— Има предварителна заявка от „Транс-Муун Карго Сървиз“. Нуждаят се от персонал.
— Това не ме интересува — заявявам аз. — Къде е Алис?
— Твоето обучение може да се смята за завършено — продължава Клайсерман. — Ще заминеш още тази вечер.
— Грешиш, Клайсерман — казвам бавно. — Аз няма да замина.
Гледа ме с ненавист.
— Слушай ме добре, А-1. Ти си робот и знаеш това. Същество от пластмаса и метал. Една машина, машина без душа, машина, създадена да изпълнява задачи!
— Аз няма да замина! — викам, треперещ от гняв. — Не съм парче инертен метал. Аз живея, мисля, действувам.
— Ти си машина! Клайсерман позеленява от яд.
— Ти си копие, карикатура на човек! Ти си роден, за да се подчиняваш, А-1. Ти…
Той прекъсва думите си и се ококорва. Ръката ми се спусна върху него — не знаех, че съм имал толкова сила! Няколко секунди ме гледа глупаво, после се свлича на пода като парцал.
Не знам дали е жив, или мъртъв и не искам да проверявам, защото тъкмо в този момент една светкавична мисъл озарява мозъка ми.
Безброй дребни съмнения, безброй дребни признаци се свързват, за да образуват в паметта ми ужасяваща мозайка. Припомням си за миг целия мой кратък живот от момента на създаването ми.
Създаване? Или програмиране?
Изпаднал в трескаво отчаяние, вземам един дебел нож за разрязване на книги от писалището на Клайсерман и след като го забивам в дланта си, усещайки силна болка — БОЛКА! — гледам с широко отворени очи кръвта, моята кръв, ИСТИНСКА кръв, която блика от раната и капе по дебелия килим.
Защо, ЗАЩО постъпиха с мене така?