— Намали скоростта — нареди той на Уорд, — караш прекалено бързо. Ако е нарочно, значи си глупак; ако не е, значи си нервен. Не можеш да си позволиш и двете. Разбираш ли, Роджър? Ти просто отиваш на работа. Правил си го хиляди пъти. Аз съм посетител от Европа, който се интересува от 959–600. Това е всичко, което трябва да кажеш. Сега, стегни се, приятелю, в случай че се наложи да разговаряш с някого.
Уорд го погледна, очите му бяха доста по-разширени, отколкото се бе надявал Корт. Но той кимна, въздъхна и изглежда се успокои.
— Добре — рече няколко секунди по-късно Корт. — А сега нека отидем на работа.
Следващите няколко минути караха по път, в дясната страна на който се редяха сондажни кули и товарни кранове. Корт спусна прозореца си и вдиша острия солен мирис на пристанищните кейове. Запита се как ли би се чувствал, ако бе кранист, рибар, капитан на кораб или палубен моряк. Толкова по-различно от сегашния му живот. Помисли за странните завои и перипетии, които го бяха довели точно в този град, точно тази вечер. Канеше се да завали. В един съвършен свят дъждът трябваше да почака няколко часа.
Когато Уорд даде десен мигач, Корт рече с властен глас:
— Къде си мислиш да отидеш? Не насам. Не още. Първо — на портала.
— В симулатора няма охрана — възпротиви се Уорд.
— Няма охрана вътре — поправи го Корт. — Знам това.
Всъщност досадната липса на охрана му бе подсказала да избере за следващата цел именно самолет на „Дънинг“. Простотата ражда успеха — знаеше, че това е така. Поради необясними причини обаче човешкият мозък все теглеше към сложното. Хаос — вместо ред. Корт бе в ролята на математик, който постоянно търси най-малкото общо кратно; той непрестанно обмисляше операцията, търсеше най-ниските й точки, за да заобиколи хълмчетата на проблемите, вместо да ги изкатерва.
— Ако не минеш през портала, патрулът може да се попита защо си паркирал там. А и на всички гости трябва да се издаде пропуск.
Уплашените очи на Уорд се спряха върху Корт — познаването на нещата често се оказваше най-мощното оръжие. Той продължи направо и зави наляво до малката будка на охраната. Като видя пропуска върху стъклото на колата, пазачът му махна да мине. Минаха покрай няколко големи паркинга и спряха пред добре осветена канцелария, цялата в стомана и стъкло.
— Не бива да се тревожиш — напомни му Корт, преди да напусне безопасността на колата. Каза го колкото на Уорд, толкова и на себе си.
— Ще поискат документи за самоличност — изрази безпокойството си Уорд.
— Ще им дам документи. — Сетне с ясен и самоуверен глас Корт рече на Уорд: — Докторе, доста е възможно — дори вероятно е така — аз да знам за дейността им повече, отколкото те самите знаят. Ясно ли е? Няма да има изненади.
Той бръкна в джоба си и извади автоматична писалка.
— Сигурно си спомняш от детството изчезващото мастило? — Той наподоби усмивка, опитвайки се да успокои спътника си. — С такова мастило ще впишем името ми. Ясно? — И той подаде писалката на Уорд.
Толкова е просто, ако го планираш предварително; и такъв провал, ако не го сториш.
Зад писалището седяха двама мъже в тъмни униформи с емблеми върху ръкавите, на които бе изобразен силует на самолет до изпъкнала луна. Корт долови намаления докрай звук от филм, значи телевизорът бе скрит под писалището. Един от мъжете им подаде пропуск за посетител, докато Уорд ги вписваше в регистъра.
— Имате ли някакъв документ за самоличност? — попита по-едрият.
Корт извади блестящ нов портфейл, отвори го и измъкна германска шофьорска книжка. Пазачът, очевидно доволен от приликата със снимката, му махна с ръка:
— Окей, това е достатъчно. Благодаря.
Корт и Уорд ги оставиха да си гледат вечерното шоу. Като стигнаха до колата, Корт си поиска писалката. Мушна я в джоба си. Всяко нещо — на мястото си.
Уорд даде мигач, отблясък от червената лампичка заигра по лицето му. Зави надясно по „Марджинъл уей“, сетне бързо наляво по тесен път една пресечка северно от главната административна сграда на „Дънинг“. Колата подскочи по изоставен релсов път. Огромни ръждиви стоманени халета се показаха от тъмнината, ярко осветени от прожекторите — нощната смяна продължаваше работата на дневната. Уорд зави наляво, после пак наляво и паркира до сграда със заоблени ъгли и тесни прозорци, която приличаше на Корт на аквариум или научна лаборатория. Беше надписана с тлъсти черни букви: Е-17.
Вътре сградата не бе нищо особено. Средата на мокета с цвят на горчица бе износена от вървящия десетилетия наред човешки поток. По стените бяха окачени задължителните, нарцистични цветни снимки от историята на „Дънинг“. Осветлението бе добро, въздухът — малко застоял. Това място се нуждаеше от освежаване.