Само през няколко затворени врати лекарите правеха първата опипваща операция, откак Дънкан бе почувствал топлина в ходилата си само преди десетина дни. Рентгеновите снимки потвърдиха, че нещо — навярно в резултат на падането му от книжната лавица преди два месеца — бе разместило силно третия прешлен и макар последвалото подобрение да не можеше да бъде обяснено от медицинска гледна точка, част от специалистите проявиха желание да закрепят прешлена на мястото му, преди да се е върнал обратно. Ако нещата вървяха добре, сега щяха да направят тъкмо това.
Тя приближи по коридора към него и той се изправи да я поздрави. Първо се целунаха, а сетне се прегърнаха силно. Беше купила храна от китайски ресторант и макар да твърдеше, че не е пипала късметчетата в баницата, той позна шрифта на пишещата й машина и добре знаеше, че не може да има късметче с текст „До един месец ще играеш бейзбол със сина си“. Очите му се просълзиха и той разплиска кафето, но след краткотрайна паника и очите, и разплисканото бяха подсушени.
Автоматичният приемник позвъни от колана му. Дагит посегна към него. Но сетне се спря. Вместо да прочете съобщението, той просто го изключи. Днес не бе ден за приемници, каза си той. Нали затова отказа така твърдо на Пулман. Не бе изпитвал подобно щастие от векове. Той си спомни последните няколко месеца, последните няколко години и си помисли: дори и да имах възможност, нямаше да постъпя по друг начин. Но докато преди бе живял под облачния покров на отчаянието, сега чувстваше топлите слънчеви лъчи на надеждата. Не всичко бе съвършено — това не бе един съвършен свят — но от време на време…