Високи по метър и осемдесет, обшити със сива материя прегради отделяха помещенията на различните отдели едно от друго — агентите ги наричаха кошарки. В кошарката на С-3 имаше девет бюра — десет, ако включим и това на Глория де Анджело, секретарка и майка хранилница на бърлогата. Зад Глория друга преграда трябваше да създаде усамотение за шефа на С-3. Точно там бе празното бюро на Боб Бакмън.
Петдесет и две годишна, с нежен кокал и права, черна коса, спусната до раменете й, Глория успяваше да скрие зад тъжните си кафяви очи и изправената си стойка поне дузина от истинските си годинки. Тя приглади самоуверено косата си. В този час на сутринта тя и Дагит владееха помещението.
Глория дойде с чаша кафе.
— Мога да ти помогна да си пренесеш нещата, ако искаш.
Той схвана казаното от нея, но думите изгубиха очертания, размиха се в съзнанието му, острите звуци на съгласните бяха заоблени и изгладени от спуканото му тъпанче. Бързо свикна да вдига слушалката на телефона към лявото си ухо, да се обръща с лявата си страна към хората, с които разговаряше и, съвсем съзнателно, да избягва да говори на висок глас. Неочакваната му глухота не бе само досадна, а от време на време и затрудняваща, но го нервираше и разстройваше. С дясното си ухо не долавяше нищо, сякаш изведнъж бе станал половин човек.
Той се поколеба.
— Няма да се местя, Гло. Отхвърлих предложението. — И преди тя да се възпротиви, добави: — Да приема повишение поради глупостта на Бакмън — не това е разбирането ми да си го заслужа. Пулман е следващият по ранг, той трябва да бъде издигнат. Не и аз. — Той разлисти купчето розови бележки. — Следобед заминавам за Сиатъл. Тамошното управление ме покани да погледна нещо.
— Бъди разумен, скъпичък.
— Разумен? Ако приема повишението, губя статуса си на оперативен агент и заедно с него — това разследване. Премествам се на мястото на Пулман. Да ме паркират за постоянно зад бюро, Гло! Мене! Патъци с подметки от гьон и тричасови заседания? Не, благодаря.
— Мислиш егоистично.
— Несъмнено. Често ми го напомнят, нямаше нужда да го чувам и от теб — рече той и сетне съжали както за съдържанието на казаното, така и за тона си.
Но Глория, колкото и да бе учудващо, пренебрегна обидата; човек не можеше лесно да я отклони от целта й. Ако нещо бе най-характерно за нея, това беше целеустремеността й.
— Не можеш да промениш онова, което се случи.
Горчивината сякаш витаеше във въздуха — повторението на познатите думи имаха подобен ефект върху него.
— Ако му туриш и една мелодия, двете с Кари ще можете да го пеете като дует. — Той хвърли бележките върху писалището, ядосан още по-силно. Психологията на застаряваща майка хранилница на бърлогата, от която той нямаше нужда. Още по-малко пък имаше нужда да му напомнят истината.
— Знам, че ще преглеждаш нещата на Бакмън. Той беше потаен, негодникът. Ако намериш нещо, което бих могъл…
— Още не е погребан и ти вече му разбутваш кокалите.
— Не му разбутвам кокалите. Опитвам се да открия взривател, направен от Бернар. — Той провери кутийката си с входящи съобщения и заровичка бележките. Опита да смени темата: — Какво стана с доклада на Мийчъм?
— Имаш съобщение от него. Иска да се видите в неговия офис.
— Днес ли?
— Да. Веднага. Каза, че ще се радва да му се махнеш от главата.
— И той като всички.
— Колко сме любезни!
— Любезни ли? Ако си седя у дома, започвам да полудявам; идвам на работа — пак същото.
Надяваше се да я поразвесели, че малко хумор — дори и остарял вид — може да му даде възможността да сключи примирие. Но думите му прелетяха над главата й, нещо, което не бе трудно, поради миниатюрния й ръст.
— Работата зад бюро е по-безопасна.
— Ти и Кари заедно ли измисляте тези реплики или трябва да ги отдам на случайни съвпадения?
— Какво мога да направя, след като си толкоз упорит? Толкоз твърдоглав? Трябва да послушаш. Трябва да научиш нещо — не само от собствените си грешки, но и от грешките на другите. Боб Бакмън не се поучи. Ако си бе останал зад бюрото, още щеше да е жив.
— Боб Бакмън беше глупак — рече сериозно той. Тъгата, като топлина от силна напитка, се разля по тялото му.
— Синът ти е в инвалиден стол, трябва ли да ти го напомням! — Лицето й бе почервеняло.