Дагит познаваше твърде добре това лице: беше живял с него с месеци. Бернар бе тъмнокос, със сиви очи, неособено симпатичен, просто от онзи тип лица, които лесно се забравят дори и от онези, които се смятат за наблюдателни. Една вена пулсираше силно на челото му. Професията му си бе казала думата: на лявата му ръка липсваха два пръста. Но не лицето или липсващите пръсти помнеше Дагит, а черно-белите снимки на резултатите от работата му: разрушени ресторанти и самолети — половин дузина аероплани. Броят на жертвите се измерваше в стотици.
Чудовище.
Групата се изниза в пълно мълчание. На пункта за проверка на пътниците и багажа Дагит и Бакмън си получиха обратно пушкалата.
Камионетка за зареждане на самолетите с храна откара петимата до една грозна зелена сграда, която изглеждаше като изоставена. Тясно преддверие, което миришеше на гранясало и на пот, водеше към стая без прозорци, която Пушача бе избрал за разпита. Дагит имаше лошо предчувствие за тази стая. Нещо ужасно щеше да се случи.
Металносиви писалища — всичките в различна степен потрошени — подредени в три реда на височина, заемаха по-голямата част от малката стая. Решетката на неработещата вентилация бе покрита с черни и мазни отлагания. Застоялият, мъртъв въздух и дебелият слой прах, който се вдигаше при всяка стъпка, придаваха на стаята мъгляво сив цвят, от което клаустрофобичното усещане на Дагит само се усилваше. Гърлото му бе напълно пресъхнало. От задушливата жега го засърбя темето и кожата на лицето; би искал да е където и да е другаде, само не и тук.
Окованият в белезници Бернар бе накаран да седне на стол в средата на стаята. Плешивия, Пушача и Дагит измъкнаха едно бюро от ъгъла и седнаха на него като на пейка — досущ запалянковци на мач. Бакмън потри ръце и със сърдит вид закрачи пред Бернар — имаше вид на ревизор, който започва ревизията си. Изглеждаше повече като оберкелнер, отколкото като ченге.
— Прочетохме ти правата. Късметлия си, че ги имаш. Задържан си официално по силата на закона срещу тероризма от 1988-а. Той ни дава доста широки правомощия, Бернар. Навярно си запознат с него, а? — и добави: — Приличаш ми на разумен човек.
Дагит си мълчеше раболепно с останалите. Пушача запали цигара и издуха дима към решетката. Димът придоби гъбообразна форма и огромният му конус сякаш остана да виси във въздуха. Плешивия взе да почиства безукорно чистите си нокти с джобно ножче.
Бакмън опита наново:
— Мога да се досетя какво си мислиш. Смяташ, че навярно не е чак толкова лошо, че бе заловен тук, в Съединените щати. В крайна сметка ние осигуряваме надлежни процеси, дори и на международните терористи. Мислиш си, че след като на федерално ниво не сме използвали смъртното наказание от десетилетия и ако не проговориш и мълчиш достатъчно дълго, някой сръчен адвокат ще поеме делото ти просто заради шумотевицата около него. И к’во ще излезе от всичкото туй? Може даже някой да превърне историята ти в телевизионен спектакъл, нали така?
Вярно беше. Бернар демонстрираше обезпокоителна самоувереност. Откъде се пръкваха такива чудовища? Единствената справедливост за такива като Бернар бе куршумът. Никакви съдебни заседатели. Никакви процеси. Два или три случайни изстрела и обясненията, че онзи се опитал да избяга.
— Дори и не си помисляй подобно нещо — прошепна Плешивия. Сетне се върна към ноктите си, досущ като някоя стара дама във фризьорски салон.
Дагит се усети, че ръката му бе върху пистолета. Сякаш не беше неговата ръка. Той я отдръпна, оставяйки пищова в кобура му, и кимна, все едно бе схванал; ала не бе. В що за човек се превръщаше той? Какво бе сторило с него това разследване?
Бакмън продължи:
— Това, което навярно не знаеш, е, че преди две години Скотланд ярд откри част от отпечатък на палец в останките от полет десет-двайсет и три на „Евротурс“. Частица от твое творение.
Дагит се сви. Това бе онази техническа информация, която би трябвало да не издават при никакви обстоятелства. Казваш това на Бернар и ако той успее да се свърже някак със своите хора, никой от „Der Grund“ повече няма да повтори същата грешка. Всъщност, миниатюрната част от отпечатък, за която ставаше дума, струваше четири седмици ровене из боклуците, докато бъде открита и още десет месеца, докато бъде идентифицирана, при това тази идентификация нямаше да бъде приета като твърдо доказателство от който и да е съд, поради частичността на отпечатъка, но все пак би била приета като улика. И Бакмън по най-глупав начин бе издал доброволно тази информация.