— Би ли искал да водиш група за нападение, Знаменосецо?
— Очевидно си ме объркал с някой друг, който си мисли, че е герой.
— Би могъл да спечелиш много точки, като заловиш Нараян Сингх.
— Не ми трябват точки. Говори с Кинжала или Лебеда.
Синдаве се подсмихна.
— Няма да ги видиш тук вътре.
— Защо?
— Те не са от Отряда. Господарката не би разчитала на тях.
Интересно. Но щеше да се довери на тези Нар.
Знахаря не би го сторил. На сто процента. Никога.
Синдаве ми четеше мислите. Усмихна се.
— Тук наистина е тясно.
— Аха. Все пак няма да се правя на герой. Просто ще ви следвам отзад и ще наблюдавам, така че да мога да го запиша правилно.
— Синдаве — извика Иси, — трябва да тръгваме. Гарнизонът знае, че става нещо.
Сенчестите се оказаха по-бавни, отколкото очаквах. Синдаве и приятелите му ги изпревариха. Почти толкова бързо, колкото би отнело да си го помислиш, те поведоха в атака три групи, които се движеха, сякаш си бяха вкъщи, макар и никой да не е бил досега в Наблюдателницата.
Отвътре тя сияеше в бяло. Където и да бяхме, пътят слизаше надълбоко в земята, където беше мръсно и влажно, и неприятни създания с два, четири, шест крака повече от мен се спотайваха във всяка сянка. На Тай Дей никак не му хареса.
Трябваше няколкостотин души да преминат през тунела, за да мобилизира той достатъчно нерви и да влезе вътре.
— Отдръпнете се — изръмжах на войниците, които чакаха да излязат. — Засега този тунел става еднопосочен. Тай Дей, плесни онзи малоумник по главата. После удари този глупак, седнал да се заплесва на входа на тунела. Да вървим, хора. Тук вътре се води война. Не ми се туткайте — превръщах се в истински задник. Сега, ако можех да впрегна в работа речника. На талиански „туткам се“ не съществува. Фразата ми спечели много тъпи погледи. И те си имат обидни съществителни, глаголи и прилагателни, с обичайното въздействие. Но религиозните са най-силни.
— Ти — казах на главата, появила се от тунела, — предай назад, че започнахме. Тук са ни нужни хора толкова бързо, колкото можем да ги получим.
Синдаве изникна отново. Той беше главният в този танц със смъртта. Изглеждаше развеселен от лаенето ми. Но той беше политически зависим. Водеше се голям генерал само що се отнася до талианските войници. Ще дойде ден, когато ще съм му шеф в Отряда. Той ми каза:
— Началото на атаката срещу Дългата сянка предстои. Би могъл да я оглавиш ти.
Спомних си черното копие, което Едноокия специално бе направил за заковаване на Господари на сенките. Би било удобен инструмент, ако щях да върша нещо глупаво, като да тръгна за Дългата сянка.
— Ще оставя тази чест на някой друг. Не искам да заграбвам всичко.
Честно казано, мястото ме изплаши. Миризмата на влажен камък, вредители и древен страх, съчетан със студа и лошата светлина, твърде силно напомняха всичките ми кошмари за старци, завинаги хванати в капан в пещери, където невидими паяци предяха мрежи и пашкули от лед.
Да вляза в Наблюдателницата беше глупава идея. Подозирах го, когато взех решението да погостувам, но не се вслушах в гласчето на страха, защото всичките онези хора като Кинжала и Лебеда се навъртаха наоколо, мърморейки как момчетата от генералния щаб никога не рискуват своите сладки и безценни задници, когато захвърчат кръв и лайна.
Това беше обичайно. Аз бях започнал да рева за същите неща приблизително час след като положих клетвата. Просто не исках да бъда човекът, за когото войниците да си мислят, че е прекарал последните си тридесет години, държейки се като страхлив задник.
Съобщението ми достигна другия край на тунела. Хората започнаха да пристигат двойно по-бързо.
Нямах идея дали Дългата сянка и Оплаквача осъзнаха, че разполагахме с път към Наблюдателницата. Не действаха като хора, отчаяно запушващи неочакван пробив в стената. Отговорът им беше ядосан и мощен, сякаш се опитват да се отърват от натрапниците вътре, защото са станали твърде пъргави.
Нашите хора не сгащиха Дългата сянка. Което не беше изненада. Сюрпризът на столетието щеше да бъде, ако лудият кучи син бе дошъл, лазейки по корем.
Също както и малкото пищящо приятелче на Ловеца на души — Оплаквача. Освен това Иси, който ръководеше нападението, беше достатъчно умен, за да знае, че просто не може да бъде на сто процента сигурен в смачкването на малкото лайно. Така че, докато той стимулираше Оплаквача да танцува в опит да опази задника си от петдесетината мъже с бамбукови пръти, петима други изгориха летящите му килимчета. Всички, освен малкия, който Оплаквача държеше точно до себе си. Иси щеше да пипне и него, ако Оплаквача бе имал топки да подгони хората му, по начина, по който му се искаше на Нар. Онова, което генералът не успя да прецени беше, че много малко хора са смели като него.