Без значение. Тран беше приет в храма. По-старите свещеници изглежда познаваха просяка, чиято роля изпълняваше.
Тран не доближи Сахра веднага. Всъщност, той изчака до вечерта, преди да планира как да се натъкне на нея. През деня се срещаха няколко пъти. Сахра не го разпозна.
Той поднесе своите извинения на тихо прошепнат талиански, докато Сахра все още беше твърде стресната от сблъсъка, като се издаде, подскачайки.
Не чух какво каза Тран. Видях очите на Сахра да се фокусират и да се изпълват с изненадан живот. Тя прие неговите разточителни извинения и продължи по пътя си.
Тази нощ Сахра остави вратата на спалното си кътче отключена. Позволи си разточителството да не гаси свещта.
Тран пристигна много късно, когато единствените все още будни жреци бяха тримата, даващи редовното полунощно жертвоприношение на Гангеша с надежда да вдъхновят бога да гарантира на света друг пълен дневен цикъл, не сполетян от бедствие и отчаяние.
Тран подраска по вратата на килията. Тя представляваше некадърно изплетено парче, което не би спряло решителен натрапник. Наистина, повече символ, отколкото врата. Зад нея висеше парцалива завеса, задържаща светлината. Сахра пусна Тран вътре, с жест го покани да се настани на нейната рогозка. Старият човек седна, отдавайки почит. Той наблюдаваше Сахра с насълзени очи. Знаех, че разбираше същината на съобщението, което носеше, макар и да беше твърде достоен човек, за да го прочете.
В този момент почти се паникьосах. Бях се опитал да понауча Сари да чете, но тя не беше схванала много. Дали ще бъде в състояние да?… Тя ще помоли Тран, разбира се. И тогава щях да разбера точно колко добър приятел е старецът. Ако дълбоко в сърцето си изповядваше философията на чичо Дой…
Маниерите на Сахра бяха самото съвършенство, което ме влудяваше.
Въпреки че тя можеше да не сервира чай или да не си позволи някоя от другите церемониални отсрочки, използвани от Нюен Бао, за да се избегне стигането до въпроса, тя успя да отложи кризата на посещението с петнадесет минути.
— Имам съобщение — накрая каза Тран, с шепот, който не би могъл да бъде чут от някой слухтящ на вратата, дори и подслушвачът да говореше талиански. — То бе предадено в моите ръце от Каменен воин, който го е донесъл от север през целия път от последното укрепление на Господаря на сенките. Пратеникът настоя да ти бъде предадено. Тук.
Сахра падна на колене пред него, което й се отдаде трудно. Беше много наедряла. Срещна неговите очи, мръщейки се леко. Тя не проговори. Не мисля, че си вярваше, за да отвори уста.
— Войникът на мрака знаеше къде си. Както и името, което използваш. Всичко това, докато дори самият аз не подозирах, че си надживяла туга. Твоето семейство е изкусно в жестокостта си.
Сахра кимна. Тя все още нямаше достатъчно вяра в себе си, за да заговори.
Боговете, колко беше красива!
— Те знаеха от разстояние половин свят, дете. Това ме плаши. Жестоки времена са и сред нас ходят ужаси. Някои от тях няма как да разпознаем. Кокалените воини не изглеждат по-страшни, отколкото някои други, все пак…
— Съобщението, чичо? — тя използва тази дума като почтително обръщение. Тран по никакъв начин не беше неин роднина.
— Да. Съжалявам. Ставам толкова уплашен винаги, когато прекарвам твърде много време в мислене.
Сахра пое писмото ми, взира се в него един миг, без да бърза да разбере какво пише вътре. Но тя беше щастлива, можех да го видя. Братството на нейния съпруг знаеше и ги беше грижа.
— Кой го донесе?
— Не каза име. Изглежда много млад. Джайкури. Ведна. Нисша каста.
— Има ли тик, който кара левия му клепач да клюма, така че от тази страна изглежда, сякаш много му се спи?
— Наистина. Познаваш ли го?
— Помня го — тя завъртя писмото ми отново.
— Направи го, дете.
— Страх ме е.
— Страхът е убиец на ума.
По дяволите! Внезапно той прозвуча точно както някога чичо Дой, когато ми даваше уроци по фехтовка и борба. Беше ли старият Тран още един от онези тайни жреци?
Сахра отвори съобщението. Тя се взираше в написаното от мен с големи и ясни букви. Накрая проговори:
— Моля те, прочети ми го, чичо.
Тран мушна кутрето си в лявото ухо и зарови сред сноповете. Старият човек имаше повече коса там, отколкото на темето си. Той прегледа моето послание, което държеше в другата си ръка. Отне му известно време да го смели и обмисли. После се втренчи в Сахра. Понечи да заговори, хрумна му нещо, огледа се наоколо, сякаш се стресна.