Беше му щукнало, че някак си, очевидно, ние имахме възможност да видим какво се случва в храма на Гангеша. Беше му хрумнало, че това е момент, който би ни интересувал особено много. Специално един воин на тъмнината на име Мъргън.
— Претендира да е писмо от твоя съпруг — той се поколеба само за част от удара на сърцето, докато реши да пропусне прилагателното „външен“.
— Така е. Познавам почерка му. Какво казва писмото?
— Твърди, че не е мъртъв. Те му казали, че си загинала. Знае къде си и какви са обстоятелствата около теб, защото му е била предоставена голяма магия. Казва, че ще дойде за теб веднага след като смажат Господаря на сенките.
Което си беше доста близо до нещата, които бях написал.
Сахра се разплака.
Сахра? Искаше ми се да я прегърна. Тя винаги беше силна. Бедствията, които я застигаха, не можеха да я пречупят. Тя винаги си оставаше боец. Никакви сълзи при Сахра, никога.
Не ми хареса да я виждам емоционално измъчена.
Зареях се по-близо до Тран. Той потрепери, огледа се наоколо.
— Това не е всичко, което казва. Пише, че те обича и се надява да му простиш за провала, позволил това да се случи.
Сахра сподави сълзите си. Тя кимна.
— Знам, че ме обича. Въпросът е защо боговете ме мразят? Не съм им направила нищо лошо.
— Боговете не мислят по начина, по който го правим ние. Те планират схеми, в които животът е само премигване, просто секунда в цяло столетие. Те не ни питат дали искаме да участваме, може би като алтернатива на щастието. Боговете ни третират, както ние използваме зверовете в гората, блатото и полето. Ние сме глината, която те извайват.
— Чичо Тран, не ми трябва проповед. Имам нужда от съпруга си. И трябва да се освободя от машинациите на старците… — започна Сахра. Тя направи жест, показвайки, че има някой навън и Тран трябва да е тих. Плъзнах се извън килията на Сахра.
На една стъпка от вратата й стоеше жрец, застинал в несигурност. Трябва да беше подочул нещо, докато е минавал. Той се взираше в двете посоки по неосветения коридор, после погледна надолу към малката си лампа, след това се приближи до вратата на Сахра и наостри уши.
Спуснах се пред лицето му, излях целия си гняв във волята и се опитах да сблъскам глава с него.
Той се завъртя. Започна да трепери. Забърза нанякъде. Ако бях достатъчно вбесен, можех да изплаша нещо повече от птици.
Върнах се вътре. Сахра искаше Тран да изпрати отговор. Думите й бяха всичко, от което се нуждаех, макар че щях да очаквам бележката с нетърпение като физическо потвърждение на нашата вечна връзка, светиня, която да нося със себе си, докато не се видим отново. Тран се съгласи, но избираше думите си внимателно. Той продължаваше да се озърта наоколо, сякаш мислеше, че мястото е обитавано от духове.
— Как върви бременността ти? — попита той.
— Това е нещо, с което се справям много добре, без голямо усилие или проблем, чичо. Имах бебета.
— Това ще бъде по-голямо от първите ти две. Съпругът ти е голям човек.
— Ти също ли очакваш, че детето ще е дявол?
Тран се усмихна тънко.
— Не в смисъла, който може би влагат другите. Но предсказанието на Хон Трей вероятно ще се сбъдне. Твоята баба беше мъдра жена. Всичките й пророчества се сбъднаха — макар и невинаги по начина, по който си ги представяхме, когато тя ги правеше.
— Не спомена нищо за чудовище.
— Казаното от нея и тълкуванията на твоята майка и Дой не са непременно едни и същи. Има неща, които хората просто отказват да чуят.
Той привлече вниманието ми на няколко фронта. Можех да науча нещо повече за чичо Дой. Вероятно бе да подочуя нещо за това предсказание на Хон Трей — до момента почти толкова загадъчно, колкото съгласуваната решимост на всички талианци, че Черния отряд трябва да е някаква връхлитаща катастрофа, по-лоша от кое да е наводнение или земетресение. Тран ме разочарова. Не каза нищо повече. В действителност възприе позиция на слушател.
Шмугнах се в коридора.
Мъжът, когото бях изплашил по-рано, се връщаше. И си водеше компания.
Спуснах се отново към него, по-ядосан отпреди. Той не беше герой. Изписка и избяга. Спътниците му объркано се спогледаха и решиха, че техният приятел трябва да има умствени проблеми. Тръгнаха след него, вместо да влязат в килията на Сахра. Последвах ги, за да бъда сигурен.