— Не мисля — аз знаех. Бях бродил с призрака. Пушека можеше да ме отведе почти навсякъде. Дори в миналото, назад почти до самия момент, когато демонът внезапно се появи пред него и го накара да се скрие в най-далечните сенки на ума си. Но дори след като използвах Пушека, за да отида да наблюдавам истински яростната, добре подплатена с алкохол среща между Кинжала и Стареца, наистина все още нищо не разбирах, освен твърде очевидния интерес на Кинжала към Господарката.
— Но ще ти кажа, че с принца, Кинжала, Уилоу Лебеда и почти всеки друг момък в града, точещи лиги всеки път, когато Господарката ги подмине, не знам дали да го обвинявам, че избухна накрая.
— Също толкова много мъже зяпаха така и твоята Сари. Тя вероятно бе най-красивата жена, която всеки от тях някога е виждал. Но ти не избухна.
— Мисля, че това е комплимент, Корди. Благодаря. Едновременно за мен и за Сари. Ако искаш да бъда честен, смятам, че има нещо друго, освен Господарката. Струва ми се, Стареца смята, че Кинжала е замислял нещо.
— Ъ?
— Аха. Но трябва да познаваш миналото му. — Корди бе роден в моя край на света. Той знаеше как стоят нещата. — Прекарал е години, разправяйки се с Десетте, Които Били Покорени. Тези чудовища подреждаха схеми, чието разгръщане отнемаше десетилетия.
— И някои още са наоколо. Защо специално Кинжала?
— Защото не знаем нищо за него. Освен че сте го измъкнали от яма с алигатори. Или нещо такова.
— А за мен и Лебеда знаете?
— Да — не обясних, че Мускуса и Хагоп бяха извървели целия път обратно до империята и мимоходом бяха разровили миналото на дезертьорите от армията Бесния Корди и Уилоу Лебеда.
Това не накара Бесния да се почувства спокойно.
Много лошо.
Никога не боли параноята ни да безпокои и някой друг толкова много, че да се държи прилично.
Погледнах към Тай Дей. Той винаги беше до мен. Никога не го забравях. Той може и да ми беше охрана и шурей, и да ми дължеше живота на някои от неговото семейство, и макар и доста да го харесвах, пред него не говорех нищо съществено на талиански или Нюен Бао, освен ако нямах друг избор.
Може би параноята на Стареца се просмукваше в мен. Вероятно произхождаше от начина, по който Тай Дей, чичо Дой и майка Гота понякога изглеждаха почти безразлични към убийството на Сари. Държаха се, сякаш смъртта на То Тан — синът на Тай Дей, беше десет пъти по-важна… Те избраха да останат с мен, да участват в пътуването на юг в търсене на отмъщение, после сякаш престанаха да мислят за това. За мен паметта на Сари е свещено нещо, заслужаващо своите моменти всеки ден. Обаче, не е добре да мисля за Сари. Всеки път, когато се сетя за нея, ми се иска да изтичам при Пушека. Но той вече не е тук на мое разположение. Едноокия го изведе от града и дори и да не бе вероятно малкият магьосник да се е разбързал, бродещият призрак се отдалечаваше все повече и повече.
7
Знахаря изпрати нареждане, че иска да ме види. Отидох до бърлогата му, посегнах да почукам, но чух гласове отвътре. Спрях и погледнах Тай Дей. Той беше дребен и незабележителен, и винаги изглеждаше толкова невъзмутим, че човек не би могъл дори да започне да подозира какво си мисли. В момента, обаче, сякаш не беше чул нещо, което не трябваше. Просто стоеше там, почесвайки се около шината на счупената си ръка.
После прозвуча шумен изблик, сякаш се караха гарвани.
Почуках по вратата.
Шумът веднага спря.
— Влез.
Направих го навреме, за да видя как огромен гарван изпляска с крила през единствения малък прозорец в килията на Знахаря. Двойник на първия беше кацнал върху закачалка, която изглеждаше като спасена от канала. Знахаря не се интересува много от материалните неща.
— Търсел си ме?
— Да. За няколко неща. — Още от началото той заговори на наречието на Защитника. Тай Дей нямаше да го разбере, но Бесния Корди би могъл, ако чуеше случайно. Както също и гарваните. — Ще потеглим преди изгрев. Взех решение. Неколцина от висшите жреци започват да смятат, че няма да ги третирам по начина, по който го направи Господарката, така че се опитват да побутват малко тук и там, пробвайки почвата. Мисля, че е по-добре да хванем пътя, преди да са ме оплели в интриги.
Тези думи не му отиваха. Когато направи знаци на езика на глухонемите, докато завършваше, разбрах, че речта беше за други слушатели, дори и да беше истинска.
Знахаря побутна към мен сгъната купчина хартии.