Дремльо!
По дяволите! Забързах към склада на Бан До Тран.
Дремльо не беше задържан. Все още не. Няколко шадари се намираха в непосредствена близост. Те търсеха Дремльо. Проклятията им не оставиха у мен никакво съмнение, че преследват точно него. Но не можеха да открият скривалището му.
Потърсих хлапето. Направих всичко, което можах. Ако номерът вършеше работа в блатата, би трябвало да проработи и в града. Започнах да се рея право пред лицето му и запищях. Опитах се да разроша косата му и да го дръпна за ушите.
Той се изплаши.
Така Дремльо се случи да е встрани от пътя, когато стражите пристигнаха, макар и да беше още достатъчно близо, за да чуе и разбере.
Не се наложи да чакам. Той имаше достатъчно здрав разум, за да се метне на седлото, да излезе от града и да не си и помисли да изчака отговор от Сари.
Сграбчих Пушека за призрачната къса коса и се насочих на юг. Не проявяваше дори и малко нетърпение да отиде.
Завърнах се в плътта си. Стареца ме чакаше.
— Какво ново?
— Пристигаше Кина. Пушека се изплаши. Отправи се на север. Тъкмо се връщам. Там също са се разхвърчали лайна.
— О? Как така?
— Радишата арестува всеки, който дори само се е усмихнал на някой от нас. Започна в почти същата минута, в която Ловеца на души скочи на Дългата сянка.
Знахаря не го обмисли:
— Значи, имаме проблем. Върни се там, навън. Искам да знам, ако нещо друго се обърка.
Засмуках малко подсладена вода и тръгнах.
Какво друго не беше наред? В Киаулун Прабриндрах Драх се опитваше да разоръжи войниците на Господарката. Тя беше вътре в Наблюдателницата. Все още не знаеше. Не се сещах как да я уведомя бързо. Реших да опитам същата глупост, която направих с Дремльо. Вероятно можех да я сепна, така че да направи нещо.
Намерих я вече на стълбището, водещо до кристалната стая на Дългата сянка. Придружаваха я неколцина от нашите най-добри братя от Отряда.
Снижих се пред нея и закрещях пронизително:
— Варда! Варда! Варда! Изнеси си задника навън!
Тя подскочи. Присви очи в тъмнината точно там, където се рееха очите ми.
— Мъргън?
— Разкарай задника си оттука, жено. Това е клопка. И войниците на принца се опитват да обезоръжат твоите мъже.
Тя се обърна и излая заповеди.
Мамка му! Беше много по-чувствителна от другите.
Измъкнах се оттам. Зловонието на Кина беше започнало да изпълва стълбището.
Върху кристалната кула на Дългата сянка се спусна тъмен ореол. Кина имаше малко сила, която би могла да проектира в този свят, но сега тя беше напълно фокусирана. Накарах Пушека да се издигне по-нависоко, така че да наблюдавам какво се случва в стаята.
Дъщерята на нощта се беше възстановила от атаката на сянката. Тя използва силата, дадена й от нейната богиня, за да тласне нещото обратно към Господаря на сенките.
Дългата сянка, разбира се, си беше напълно обезумял още от началото — толкова параноичен, колкото се показаха и те. Никога не бе вярвал на Оплаквача. Всичко, което той и малката гадина споделяха, беше омразата им към Отряда. Общата неприязън към някой друг никога не е била солидна основа за брак. Господарят на сенките беше градил планове за момент като този, въпреки че не бе очаквал Ловеца на души да е там в помощ на ренегата, нито предполагаше, че самият Удушвач и неговото изчадие ще допринасят за развлеченията. Както и да е, той прояви усърдие. Беше надхитрен от по-умел играч. Но можеше и да успее, ако те го бяха подценили.
Стаята на върха на кулата се превърна в странен аквариум, изпълнен с ръмжене и писъци, валма дим, които идваха и си отиваха твърде бързо, за да бъдат проследени от окото, променяйки цветовете. Остриета от чиста енергия разсичаха камък и кристал, рикошираха в упорити защитни заклинания и никога не разглеждаха лоялността на някой, изпречил се на пътя им.
Ловеца на души изкрещя като внезапно наранено дете. Тя се свлече на коляно, скимтейки, но не напусна битката. Оплаквача виеше. Дъщерята на нощта бръщолевеше пасажи от първата Книга на мъртвите. В призрачния свят зловонието на Кина беше ужасно, но детето не бе завършило преписването на книгата, преди Оплаквача да я открадне. Тя не можеше да върне Кина в света без завършената книга.