Мислех, че Дъщерята на нощта е напълно свършена, но тогава я забелязах да се крие в свое собствено защитно яйце. Нейното беше тъмно като патладжан и едва прозираше. Детето се беше свило в ембрионална поза, но не изглеждаше наранено.
Оплаквача приличаше на нещо, опитало се да изнасили тигър. Издаваше непрекъснат шум, нехарактерен за него. По-скоро наподобяваше неспирно виене, подчертавано от случайно хъхрещо поемане на въздух в прободени бели дробове. Ловеца на души се опитваше да го лекува, но самата тя беше в лоша форма. Изглеждаше, сякаш се бе боричкала със същия тигър, със съмнително по-добри резултати. Точно сега тя нямаше време за нищо друго, случващо се извън стаята.
Миризмата на Кина там си оставаше силна.
Изкълчих призрачните кокалчета на пръстите на Пушека и използвах натиск, докато той не се върна към момента, когато избяга панически. Така и не стигнахме до там. Кина пристигна първа, извършвайки втора изненадваща визита, която завари всички без защита. Едва се доближих достатъчно, за да почувствам присъствието на Кина и да започна да виждам, и изгубих фокус. Пушека се опита да избяга. Възвърнах си контрола и се потопих обратно.
Отскачахме навътре и навън, навътре и навън. Успях да зърна мимолетно още няколко пъти жива тъмнина, която, видяна от ъгъла на моето невидимо око, приличаше на миниатюрна версия на многоръката богиня. Кина се съсредоточи над обвиването на изчадието в тъмната черупка, която го обграждаше сега.
Оплаквача и Ловеца на души си изпросиха белята след минута на напразна съпротива, с която привлякоха вниманието на богинята, подобно на нахална муха, жужаща около трапеза.
Дългата сянка сграбчи възможността, за да упражни готов защитен катехизис, който да създаде яйцето, обвиващо го сега. Повечето от нараняванията, от които страдаше, бяха случайни и косвени, и ги получи по време на сборичкванията между Кина и другите.
Нараян Сингх изглеждаше разплескан по целия под. Не можех да кажа дали е жив.
Оставих Пушека да се отдръпне и го подкарах към Господарката. Сега би трябвало да му се стори като цвете по неговата скала на страха.
Зареях се право пред нея, на равнището на очите, както бях направил преди. Но трябваше да сторя още нещо, тя не стоеше мирна. Продължаваше да проклина писъците, които се чуваха още по-начесто.
Дългата сянка сигурно се клатушкаше на прага на вечността.
Изпищях.
Господарката замръзна.
Вторачих се в дупките за очи на грозния й черен шлем. Те блестяха с неестествена яркост. Ако нещо толкова изначално неестествено можеше да стане още по-неестествено. Тя прошепна:
— Пак си тук.
Опитах се да изрева:
— Твоята приятелка Кина нашиба задниците им горе. Сега всичко е с главата надолу. Никога няма да има по-подходяща възможност да ги спипаш.
Господарката се извърна леко. Вгледа се в личната кула на Дългата сянка. Светлината в кристалната стая беше отслабнала, блещукайки като изразходвана лампа.
Съдбата, от която Дългата сянка се страхуваше толкова много, все още можеше да го застигне.
Господарката изкрещя на Иси и Синдаве.
Тя не разбра съобщението ми точно, но схвана най-важното — че точно сега вероятно беше подходящ момент за нанасяне на последен удар върху Господаря на сенките.
68
Този път, когато се завърнах в плътта си, бях напълно съсипан. Имах сила само да погълна малко подсладена вода. Очевидно изразходвах ресурсите си много по-бързо, когато се налагаше да се боря с Пушека през цялото време.
Знахаря говореше с някой от другата страна на завесата. Не разпознах гласа, така че не се включих в дискусията.
Темата изглежда беше бързото влошаване на нашия късмет поради внезапното увеличение на броя на сенките, преминаващи край войниците пред Портата. Сега тварите се появяваха навсякъде, макар и все още, без да са фатално многобройни.
Човекът, който докладваше на Знахаря, беше вестоносец, изминал целия път от старата дивизия дотук покрай Наблюдателницата. Осъществил мисията си, той не искаше да се връща навън в нощта дори след като Знахаря му предложи един от амулетите на Едноокия.
— С това си в абсолютна безопасност — му каза Знахаря. — Сенките няма да знаят, че си наоколо.
— Не вярвам…
— Не изпитвай избухливостта ми, войнико! Ще извикам стражата.
Пушека издаде стон. Това беше истинско, силно пъшкане, изпуснато с цяло гърло. Знахаря пак заръмжа на пратеника. Земята се разтърси, сякаш някой беше изпуснал седемтонен скален блок. Валеше мръсен дъжд. Струйки наводняваха храната ми. Други се спускаха по шията и врата ми. Бях твърде уморен, за да ме е грижа, или дори да се зачудя какво се случваше.