Излязох навън в нощта, треперейки.
Облаци прикриваха звездите. Не можех да видя нищо, освен спорадичния полет на огнено кълбо и блясъка на все още осветените кули на върха на Наблюдателницата.
Ослушвах се за гарвани, сови и прилепи, за плъхове и мишки. Нищо. Наоколо нямаше никакъв шум, който да не е с човешки произход. Сенките намираха животинския вкус за почти толкова апетитен, колкото човешкия. И много по-лесен за улавяне.
Подухна бриз. Подуших въздуха, разглеждайки облаците. Май щяхме да получим малко дъжд.
Спуснах се в собствената си землянка. Открих вътре Тай Дей, свит зад огъня, доста пребледнял за Нюен Бао и очевидно изплашен. Странно. Беше ми трудно да си го представя ужасѐн от нещо.
— Тук ще бъдем добре — казах му аз. — Тази свещ ще държи настрана всички сенки, които преминават през заклинанията, разпръснати от Едноокия навън — не споменах знамето. Не му трябваше да знае. Подадох му амулета, който ми предостави Знахаря. — За застраховка. Носиш ли го, можеш да ходиш навсякъде в безопасност.
— Никъде няма да ходя, докато слънцето не се издигне високо.
— Харесва ми отношението ти. Показва здрав разум. Изтощен съм. Трябва да си почина малко, преди да съм се сринал — огледах се наоколо. — Къде е майка ти?
Тай Дей поклати глава.
— Не знам. Нямаше и да знам откъде да започна да я търся, дори да можех да призова смелостта и да се отърва от леда, сковал костите ми.
— Дали не е някъде навън с чичо Дой, а? — загрижен, уморен, аз говорех, без да мисля.
Тай Дей не беше така изплашен и притеснен, за да пропусне моето изтърваване.
— Чичо Дой?
Защо да се преструвам?
— О, знам, че той кръстосва наоколо там, навън. Забелязах го миналата нощ. Той и майка Гота се перчеха през руините на Киаулун. Правейки кой знае какво и дявол знае защо. Или може би адът знае какво и кому. Какво е замисли той? Сигурен съм, че не се опитваше да оплячкоса онова, което Могаба или хората на принца бяха пропуснали.
Тай Дей просто ме гледаше. Може би следа от усмивка се опита да пробие. Но изчезна бързо.
— Дали тази свещ ще издържи цялата нощ?
Той накрая би могъл да стане умерено приказлив, ако е уплашен и притеснен.
— Тя ще изтрае много нощи. Ще поспя. Ако ще те накара да се почувстваш по-удобно, сложи си амулета и седни близо до свещта. Само не я мести. Трябва да блокира входа.
Тай Дей изсумтя. Той вече беше сложил амулета на китката си и затъваше отново в силно притеснение.
— Първото нещо ще е да потърсим майка ти — му казах аз. Сега, когато имаше възможност да е мъртва, бях загрижен. Резултат от твърде много юношеско образование, което настояваше, че дори най-омразният член от твоето семейство е неизмеримо скъп. И във всичко това имаше някаква истина. Кой ще ти пази гърба, ако не семейството?
Същото беше и тук, в Отряда. Най-омразният, най-презреният от моите братя трябваше да е по-ценен за мен от кой да е външен човек. На едно ниво ние сме голямо, грозно семейство.
Има, разбира се, редки изключения, толкова лоши кавгаджии и задници, че просто трябва да бъдат отстранени. Което не се беше случвало от много време.
Щях да потърся тъща си, дори и да си бях пожелавал да е много далеч поне сто хиляди пъти.
Сънят ме победи още преди да съм заел хоризонтално положение.
69
Сънувах. Разбира се. Буден или заспал, прекарвах повечето от живота си в страната на сънищата.
Бях на мястото с костите. Някаква голяма сила тревожеше равнината. Самите кости се носеха на приливи и течения. Разпръснатите скелети се събираха, надигаха се и се скитаха безцелно за секунди или минути, преди да се разпаднат отново. Черепите се обръщаха, взирайки се в мен, където и да блуждаех. Гарваните грачеха пиянски от клонките на малкото останали през зимата дървета, страхувайки се да летят, защото им липсваше равновесие и всеки пореден полет неизменно водеше към земята, където поразената птица блъскаше с крила и се бореше сред костите като пеперуда, уловена в паяжина. Тъмни облаци препускаха през онова, което винаги представляваше стоманеносиво небе. Вятърът беше леден. Поривите му караха костите да трополят.
Миризмата на Кина беше силна, но не я виждах.
Обаче зад мен имаше нещо. Просто не можех да не обърна достатъчно бързо, за да разбера какво. Завъртането ми даде да разбера, че притежавам някакъв контрол, който незабавно упражних, пожелавайки да напусна мястото. Естествено, бягството не донесе подобрение.