Отидох в ледените пещери при старците. Тези антики не издаваха звуци, но потрепваха. Имаше нещо във вятъра. Тук миризмата на Кина също беше силна, но тя отново не витаеше наоколо, за да бъде видяна.
Някои от онези стари момчета бяха отворили очи. Наблюдаваха ме, докато преминавах край тях.
Отново ме споходи усещането, че зад мен има нещо, но не го забелязах, когато се извърнах. Имах контрол. Следвах тунела, накрая достигащ до мястото, където лежаха на поставките си Книгите на смъртта. Първата, която Дъщерята на нощта преписваше, сега беше отворена на някоя от началните страници.
Зловонието на Кина там ставаше ужасяващо.
Нямах работа на това място. Нито какво да търся.
Освен да изляза навън.
Опитах се да си спомня как се измъкнах предишния път. Като просто го пожелах достатъчно силно, предполагам.
Настъпи тъмнината.
Това ми напомни за нещо, казано веднъж от Нараян Сингх:
— Тъмнината винаги идва.
Изглежда, бях от доста отдавна в пълен мрак. Страхът започна да нараства. Разсъждавах колко прав трябва да е бил Нараян.
Макар и да можеше да носи хиляда различни имена през хиляда различни времена, и да идва от хиляда различни посоки, тъмнината настъпва винаги.
Когато светлината се върна, аз отново се оказах високо над всичко. Толкова високо, че бях над облаците, които препускаха, докато търсех път към леглото, изоставяйки се на милостта на онези непознати звезди.
Избрах съзвездието на север, наподобяващо извит кинжал, като предположих, че това беше посоката, която следвах предишния път. Наложих си цялата бързина, на която бях способен, и се гмурнах през облаците. На моменти бях толкова ниско, че върховете на дърветата се поклащаха точно на мястото, където щеше да се намира стомахът ми, ако имах такъв. Мислех си, че бих могъл да се наслаждавам на усещането, ако само успеех да се отърва от чувството, че нещо ме следва отблизо и приближава.
Този път долу нямаше светлини. Целият свят миришеше на страх, сякаш всяка скала и животно, и дърво усещаха, че е на път да се случи нещо злокобно. Открих село. Цялото население изглеждаше будно, въпреки часа. Те се блъскаха в ужасени групички, бебетата се вкопчваха здраво, прибираха добитъка в домовете си. Не си приказваха много. Децата хленчеха.
Как можеха да знаят какво ставаше при Наблюдателницата? Имаше ли някакво предсказание или нещо, което провиждаше, че тази нощ Портата на сенките ще падне? Дали съществуваха знаци и предзнаменования, незабелязани от мен? Знаеха ли нещо изобщо? Може би техният ужас нямаше нищо общо с Господарите на сенките или Черния отряд.
Полетях напред. Далеч, далеч напред случайна искра проряза небесата. Тя трябва да беше от горящите къщи. Разправията със сенките не бе приключила.
Точеше се дълга нощ.
Портата на сенките не се бе сринала. Все още не. Дългата сянка оцеляваше.
Спомних си, че нямах никакъв проблем да се доближа до коя да е от жените, когато Пушека не беше с мен. Насочих се към мъждукащите останки от кристалната стая на Дългата сянка.
Ловеца на души беше на крака, в ужасна форма, което не й пречеше да се заяжда с Оплаквача. Пищящият магьосник едва ли знаеше къде се намира.
— Хайде, безполезна парцалена топко! — Ловеца вилнееше с гласа на продавачка на риба. — Трябва да се махнем оттук, преди любимата ми сестра да разбере за прекрасната възможност, която пропуска!
Нейната мила сестра вече беше на път, благодарение на мен. Бях изненадан, че й отнемаше толкова дълго време. Изглежда беше станала много предпазлива в последния час. Разбира се, налагаше й се да се провира през дълъг тунел, после да скита през тъмна крепост, след това да предприеме трудно катерене, като през цялото време се уверява, че наоколо няма малки сенки, които да й скочат на гърба.
Оплаквача изпусна замаян, въпросителен крясък. Той все още не беше наясно къде се намира или как бе стигнал дотук. Съсредоточи се в опит да се задържи на краката си.
Ловеца също трябваше да си пази гърба. Тя разпръсна някакво малко заклинание, което изпрати червей светлина, пъхащ се по всичките тъмни места в подобието на стая. Магията пропъди няколко мънички сенки. Те лесно избегнаха светлината. Ловеца на души прокълна:
— Проклетото нещо не е достатъчно бързо.