Сенките се втурнаха към Дългата сянка, който беше в далеч по-лоша форма от Оплаквача. Той обаче беше по-наясно с нещата, които се случваха наоколо. Прошепна заклинание, преди тъмнината да достигне обвивката му. Малките сенки се завъртяха и тръгнаха към нашествениците.
Тази битка очевидно нямаше да свърши, докато Дългата сянка оставаше жив. Той си беше инатливо лайно.
Ловеца на души шамароса Оплаквача през ушите. Пронизителният глас на продавачка на риба настояваше:
— Хайде! Това място ще бъде краят ти, ако не избягаме — тя усещаше непосредствената опасност. Сега Господарката не беше далеч. — Това е тя — нов глас. Объркан, изплашен, детински. — Как се осмелява? Тя вече не може да има никакви истински сили. Нещата не стават по този начин.
Сега Господарката беше на стълбището. Изобщо не изглеждаше изплашена от сблъсъка със сестричката си.
Носеше сноп къси бамбукови пръти.
Както и дузината мъже зад нея. Щяха да стъкмят малка виелица от огнени кълба. Онези в тила на групата изкачваха стъпалата гърбом. Държаха пръти, готови за изпразване към всичко, идващо зад тях. Миризмата на страх стана по-силна от прокрадващия се парфюм на Кина.
Ловеца на души удари тежко Оплаквача още няколко пъти, опитвайки се да го накара да се раздвижи. Той си остана твърде изтощен, за да е от голяма полза.
Тя се обърна към входа. С някакво малко, но добре избрано заклинание запечата вратата, после възобнови опитите си да вкара Оплаквача във форма за летящо бягство.
Малките сенки се бяха покрили отново.
Вратата започна да блести. Повърхността й се изпъстри според нюанса на огнените кълба, удрящи обратната й страна.
Ловеца на души създаде нож и разряза облеклото на Оплаквача. Чудех се, докато тя не откри онова, което търсеше. Когато го разгърна, се оказа парче коприна с размери четири на шест стъпки, плюс малък сноп пръчки. Коприненият правоъгълник стана почти твърд, когато Ловеца произнесе определена дума. Той започна да потрепва на пода, сякаш се носеше по повърхността на меко къдрещо се езеро. Ловеца на души развърза снопа пръчки и ги събра в рамка, върху която опъна коприната. Мърмореше, докато работеше. Цялото нещо изглеждаше твърде крехко, но след минута тя сграбчи Дъщерята на нощта и се покатери отгоре. Килимът хлътна, но удържа тежестта им. Пръскайки слюнка, тресейки се, сякаш имаше пристъп, Оплаквача се повлече към откраднатия си спешен превоз. Зачудих се дали това беше последната му тайна или имаше още летящи трикове в ръкавите си. Обзалагам се, че нещо като това парче коприна го беше измъкнало от смъртта, някога, когато си мислеха, че той се е размазал с висока скорост в стената на Кулата в Чар.
Ловеца на души запрати нагоре нещо неописуемо яростно. По-голямата част от върха на кулата изчезна в кълбо бяла светлина. Пламъкът беше толкова блестящ, че издаде всички сенки, плъзгащи се в нощта, но временно ослепи половината мъже, опитващи се да ги изтребят. Когато светлината отслабна, една трета от покрива на кристалната кула вече не съществуваше. Ловеца на души хвана Оплаквача за косата, завлече го върху килима и каза някаква дума, която накара парчето коприна да се раздвижи.
То почти веднага започна да се снижава. Едва премина куличката. После се заспуска надолу, надолу, към враждебни хора и неприятелски настроени сенки, дебнещи се едни други сред скалите. Ловеца не искаше да се спуска там, но килимът беше претоварен. Беше замислен да измъква от беди само дребния магьосник, а не заедно с всичките му приятели и съседи.
Миризмата на Кина отново стана по-силна. Вихрушката от ярост се завръщаше за още един опит. Богинята не искаше да отнасят дъщеря й.
Очите на изчадието в яйцето бяха затворени. То се оказа гъвкаво и хлъзгаво, когато Ловеца на души го размяташе наоколо. Лицето на детето носеше онова спокойно изражение, което придобиваше, когато общуваше с Кина.
Господарката и нейната група нахлуха в стаята, където Дългата сянка и Нараян Сингх още стенеха и потрепваха. Огнени кълба разпъдиха веднага малките сенки. Секунди по-късно поток от пламтящи топки достигна Ловеца и спътниците й. Никоя не улучи целта, но те предупредиха нашите войници, че нещо летеше. А всичко, което хвърчеше, не беше на наша страна.
Интересът и гневът на Кина нарастваха бързо. В призрачния свят зафуча ураган. Зловонието й се просмука в реалността. Хората изповръщаха последното си ядене. Небето притъмня повече, отколкото през нощта, и облаците се сгъстиха.
Земята се разтърси.