Изглежда всичко, което правехме, можеше да ни донесе неприятните последствия.
8
Когато Стареца реши да тръгне, тръгва. Още беше тъмно като в гроб, когато напуснах двореца и го видях да чака с два от гигантските черни жребци, които бяха слезли от север с Черния отряд. Специално създадени по времето на разцвета на Господарката с магия, просмукана в самите им кости, те можеха да галопират вечно, без да се изморят, и да надбягат кой да е обикновен кон. И бяха почти толкова умни, колкото много глупав човек.
Знахаря се ухили срещу моите роднини. Те бяха напълно объркани от това развитие. Как се предполагаше да се държат?
И също начин да ме вбеси.
— Ще се справя — казах на Нюен Бао. Подадох на Тай Дей нещата си и се покатерих на чудовището, което Знахаря бе довел за мен. Беше доста отдавна, когато яздих един, но този изглежда ме помнеше. Той тръсна глава и изпръхтя приветствено.
— Поздрав и на теб, голямо момче. — Взех си нещата от Тай Дей.
— Къде е знамето? — попита Знахаря.
— В каруцата с Едноокия. По-рано Дремльо го сложи там.
— Зарязал си го без контрол? Никога изобщо не бива да го изпускаш от поглед.
— Мислех да предам работата си на Дремльо — знаменосец беше една от службите, които изпълнявах. И тя не беше от любимите ми. Сега, след като съм летописец, би трябвало да я предам на някой. Самият Знахар го спомена веднъж.
— Сега ми дай твоите неща — казах на Тай Дей, след като се бе успокоил. Очите му се разшириха, когато прозря намеренията ми.
Казах на майка Гота и чичо Дой:
— Вървете по каменния път през цялото време и ще настигнете войската. Ако ви спрат, покажете документите си на войниците — друго нововъведение на Освободителя. Все повече и повече хора, въвлечени във военното усилие, получаваха парчета хартия, обясняващи кои са и кой е отговорен за тях. Понеже малко хора бяха грамотни, трудът сякаш не си заслужаваше.
Може би. Но Стареца винаги имаше своите причини. Дори когато беше просто за объркване.
Знахаря разбра какво правех, докато протягах ръка, за да помогна на Тай Дей да се покатери. Той отвори уста, за да вдигне скандал.
— Не си прави труда — му казах, — не си заслужава разправията.
И в най-добрите си времена Тай Дей приличаше на череп, обвит с тънък слой тъмна кожа. Сега изглеждаше, сякаш току-що бе чул смъртната си присъда.
— Всичко ще бъде наред — му казах аз, разбирайки, че никога не е яздил кон. Нюен Бао имаха водни биволи и няколко слона. Те не ги яздят, освен като деца понякога, когато помагат в орането.
Тай Дей не искаше да го стори. Наистина отказваше. Той погледна чичо Дой. Дой не каза нищо. Това си беше работа на Тай Дей.
Знахаря трябва да е започнал да изглежда самодоволен или нещо такова. Тай Дей се втренчи в него за момент, целият се разтрепери, после протегна подходящата ръка. Аз дръпнах. Тай Дей изглеждаше точно толкова силен и жилав, колкото и всички от племето му, но почти не тежеше.
Конят ми отправи поглед, почти толкова грозен, колкото този на моя началник. Фактът, че стават за работа, не прави зверовете нетърпеливи да я свършат.
— Когато си готов — каза Знахаря.
— Да вървим.
Той потегли напред. Темпото, което наложи, беше свирепо. Яздеше, сякаш не би могъл да усети болка. Измърмори и ми се скара да побързам. Изръмжа още веднъж, след като се събрахме с ескорт от конница на юг от града. Нямаше надежда обикновените коне да поддържат темпото, което той искаше да наложи. Трябваше периодично да изчаква, за да го настигнат. Обикновено той беше доста напред, обграден от гарвани. Птиците идваха и си отиваха, и когато разменяхме сведения, той винаги знаеше разни неща, като къде беше Кинжала, къде се намираха нашите войници, къде имаше съпротива срещу талианското настъпление и къде нямаше. Стареца беше наясно, че Могаба бе изпратил конница на север, за да забави нашия напредък.
Това изглеждаше странно. Човекът просто научаваше лесно неща, които не биваше да знае. Не и без да броди с призрака.
И Едноокия още беше пред нас, постигайки много по-добро време, отколкото бих повярвал, след като не успявахме да го настигнем.
След първия ден Знахаря преодоля раздразнението си. Отново стана общителен. Насочвайки се към брода Годжа, той попита:
— Помниш ли кога дойдохме тук за пръв път?
— Спомням си дъжд и кал, и мизерия, и стотици сенчести, опитващи се да ни убият.