По дяволите! Дали цялата проклета крепост щеше да се срине? Господарката и нейната команда все още бяха вътре. Не. Невъзможно. Никое земетресение не може да повали Наблюдателницата. Тя беше твърде масивна. На практика нямаше къде да падне, понеже представляваше повече камък, отколкото празно пространство.
Работните скелета на Дългата сянка и загадъчните машини започнаха да се олюляват и изместват.
71
Струя бял огън бликна към небето и разпори стомасите на ниско надвисналите облаци. Дори в призрачния свят можех да чуя рева на отприщената енергия. Кристалът близо до струята изчезна в сини валма. По-нататък той се разтопи и разтече като восък на свещ. Закапа. Видях капка да пада във ведро с вода, цвъртейки. Точно тогава реших, че ако оживея, ще изкача онази кула, ако оцелее, и ще поискам мрамора като сувенир. Струята промени цвета си от бяло през жълто до червено, после потъмня, но горещината си оставаше, избликвайки още известно време не така буйно. Господарят на сенките беше укрил много сила на върха на тази кула.
Всичко запалително в останките от стаята сега беше в пламъци. Няколко малки сенки припкаха насам и натам. Изглежда не желаеха да напуснат, въпреки бедствието. Вероятно бяха опитомени.
Паднаха първите капки дъжд. Онези, които преминаваха през невидимата струя енергия, на мига се изпаряваха. Мислех си да вляза в крепостта, за да проверя Господарката, но никак не успявах да убедя себе си, когато една от сенките реши, че вероятно ще е по-щастлива, ако хване пътя. Пътеката, която избра, беше тази на Господарката и нейните затворници.
Цяло подразделение от мозъка ми се посвети на размишления относно бъдещето на Дългата сянка и Нараян Сингх. Перспективите на Нараян, опасявах се, бяха особени мрачни.
Последвах сянката.
Не исках да го правя. Но се почувствах заставен. Сянката можеше да се промъкне до Господарката и момчетата. Тя вероятно беше вярна на господаря си. Може би ще пробва да му помогне.
Подсмихнах се на картинката как Дългата сянка се опитва да бяга — така разнебитен, както беше.
Не изпитвах никакво съчувствие към него.
Пробвах да уловя присъствието на Господарката напред, но не успях. И не можех да отида никъде по права линия, разбира се. Все още не бях в състояние да преминавам през стени. Което означаваше, че страдах от същите ограничения като сенките. Това означаваше ли, че сенките можеха да отидат навсякъде, където успявах аз?
Звучеше смущаващо.
Във вътрешността на Наблюдателницата нямаше никаква светлина, нито какъв да е звук или знак. Промених си мнението за бързото откриване на Господарката.
Мога да сънувам кошмари за тъмни и тесни места дори когато съм буден.
Върнах се. Доколкото бях осведомен, нямаше никакви разклонения, които да ме накарат да се изгубя. Натресох се право в сянка.
Няма никакъв източник на светлина, освен огнището, където мъчителят нагрява инструментите си. То мъждука, осветявайки сбръчканото, обветрено бронзово лице на ужасения малък човек, който не е станал войник, защото иска, а понеже вярва, че дължи на боговете си служба, когато те го призоват. Като всички от неговия народ (също както и техните врагове), той се надява боговете му да са най-силни и да пребъдат.
Това беше част от кошмар, продължил две секунди, изпълнен с толкова чужда за мен информация, че никога нямаше да добие смисъл. Не бях сигурен, че трябваше да приема как срещнатата от мен сянка бе наистина свързана с човека, измъчван до смърт, след като е бил пленен в някаква религиозна война. Никоя религия на тези страни не работеше по този начин. Дори и Измамниците не го правеха, въпреки че бяха измъчвали някакви жертви през изминалите векове в Свещената гора по време на техния Празник на светлините.
Моята среща със сянката не беше толкова лоша, наистина. Не смятах, че сблъсъците щяха да бъдат обезпокоителни, докато ходех с призрака. Но вероятно щеше да е фатална, ако се беше случила, докато се намирах в собственото си тяло.
Инцидентът ме остави оглупял и дезориентиран. Понесох се обратно към останките от кристалната стая. Мястото беше изстинало. Светлината изглеждаше напълно помръкнала. Но сега в света имаше друга светлина, въпреки облачността. Най-накрая денят настъпваше.