Докато осъзнавах, че обсадата на нощта приключваше, последен малък залп от огнени кълба избухна близо до Портата на сенките. Тогава светът притихна. И за няколко минути никой и нищо не убиваха някой или нещо, докъдето поглед стига.
Вторачих се на юг и се сетих, че го нямаше Пушека да ми пречи да кръжа там и да надзъртам. А и сенките не ме закачаха в това състояние. Направеха ли опит, постъпваха като гризачи. Без значение колко са големи и свирепи, те се придържаха близо до повърхността. Искаха да могат да се скрият много бързо. А аз можех да летя.
Поех на юг. Наистина го сторих. Но се случи нещо.
Земята се разтърси отново.
Светкавица удари Наблюдателницата само на дузина стъпки.
Тай Дей ме събуждаше.
Ефектът беше, че се насочвах на юг, но нещо ме сграбчи за врата и аз се завъртях на север като листо, грабнато от дяволски вихър.
— Не искам да ставам — казах на ръката, злоупотребяваща с почивката ми. — Изморен съм. Работих цяла нощ — наистина се чувствах много отпаднал. Бях работил цялата нощ. Усилено. Искаше ми се да се обърна и да дремна още осем чара.
Тай Дей ме смушка отново. И тогава изникна друг проблем. Може би много по-голям.
Краката ми бяха мокри.
Надигнах се на лакът, докато Тай Дей настояваше:
— Трябва да станеш!
— Отказвам да го призная, но си прав. Трябва да стана — налагаше се да се надигна, защото дъждовната вода се стичаше навътре като поток, превръщайки пода в кал.
Халосах си главата в талпа.
— Какво, по дяволите? — таванът на землянката беше пропаднал наполовина. Далечната стена се бе сринала. Единствената причина изобщо да виждам нещо беше, че Тай Дей, дошъл да ме посети, носеше свещ, отблъскваща сенките.
— Какво е станало?
— Земетресение.
О. Да. Не ми беше хрумвало, че също можех да стана жертва на бедствието.
В момента, в който успях да застана на колене, забелязах, че Тай Дей трябва да е свършил много работа само за да стигне до мен. Намирах се в джоб. По-голямата част от нашата землянка трябва да беше пропаднала.
— Майка Гота? — попитах аз. Бях преминал на Нюен Бао, без да се замисля.
— Не знам — той отговори на същия език. — Тя никога не си стои вкъщи — в гласа му имаше нехарактерна острота. Пренапрежението влияеше и на него. На няколко пъти той се пропукваше и за по няколко минути преставаше да бъде леденият човек.
— Как успя да влезеш?
— Оттам, където покривът пропадна.
Наложи се да ходя като паток, за да огледам дупката. Аха. Можех да видя откъде се беше промъкнал. Имаше някакво грозно сиво небе там, навън. Все още пръскаше. Тай Дей обаче беше два пъти по-слаб от мен.
— Май ще поостана тук, долу, за няколко месеца, преди да мога да се измъкна. Не трябваше да дебелея толкова, след като се махнахме от Деджагор — тогава изглеждахме много зле. Като ходещи скелети, повечето от нас.
Чудех се дали това имаше нещо общо с моите сънища.
— Вземи свещта. Ще се покатеря и ще разширя дупката.
Моят телохранител. Това беше почти първият път, когато той изобщо получи истинска възможност да спаси задника ми и то да не бъда коварно задушен от прогизнал покрив.
Той се избута към отвора. Разшава се, загърчи се и падна долу.
— Трябва да ме побутнеш.
— Твърде много закуски, докато се мотаехме наоколо, плещейки глупости. Давай — оставих свещта настрана много внимателно. За мен тя беше много важна. Не исках да остана тук, долу, в това тясно, студено, влажно място без светлина.
Сграбчих краката му и започнах да бутам. В дупката трябва да е имало достатъчно кал, за да го направи хлъзгав. Той успя да се промуши. Подсмихнах се на мислената картинка как земята ражда този грозен малък човек, като някакъв глинен дявол от митовете на гуни.
Дочух гласове. Нещо блокираше мътната светлина. Знахаря се провикна:
— Ей, умрял задник, още ли дишаш там?
— Добре съм. Мислех си да взема да подремна.
— Все още би могъл. Ще ни трябва малко време, за да те измъкнем.
— Добре. Наред съм — поне докато гореше свещта.
Погледнах я. Оставаше й още много живот. Тези неща бяха създадени да изтрайват.
Замислих се как Тай Дей е трябвало да слезе на място, вероятно пълно със сенки, за да види просто как се чувствам. Което ме накара още повече да се зачудя за устройството на вътрешния му свят. Може би бях просто един окалян и окаян мислител. Или вероятно все още не бях достатъчно обигран да бъда Нюен Бао. Дори и не можех да си представя как да се отнасям към Тай Дей с неговите няколко различни — отделни — характера.