Изсумтях нещастно. Господарката хвана маската на Дългата сянка.
Стареца ме попита:
— Научи ли нещо повече за сезона на сеитбата тук?
Хвърлих му объркан поглед. Това беше странна смяна на темата.
Но той го правеше. Понякога умът му препускаше в дузина посоки едновременно.
Той продължи:
— Ще трябва да посадим реколта, ако възнамеряваме да останем. Или да вземем пример от Могаба и започнем да се изяждаме един друг.
Господарката издърпа маската на Господаря на сенките.
Дългата сянка се изви, сякаш бе намушкан. Очите му се отвориха. Но не можеше да стори нищо друго. Той беше обездвижен и смълчан от майстор в занаята.
— Защо не се преместим в неговата обител? — попитах аз. — Там има продоволствия. Някакви. И Наблюдателницата със сигурност е дяволски много по-суха отвътре, отколкото е тук. Не го познавам — лицето на Господаря на сенките беше мършаво и ориенталско, но бледо като мас. В отворената му уста имаше само няколко зъба, поддържайки оценката на Знахаря за диетата му. Той изглеждаше като човек, страдал от повтарящи се пристъпи на рахит или скорбут, или нещо такова.
— Нито пък аз — каза Господарката. Тя прозвуча разочаровано. Вярвам, че наистина очакваше той да е един от Покорените, или поне някой, когото беше срещала.
— Това проблем ли е? — попитах аз.
— Надявах се на почивка. Нещо, което да направи живота по-лесен.
— Избрала си погрешния съпруг. Шефе, мога ли да се измъкна оттук и да се върна преди мръкнало?
Пратеникът кимна.
— Лесно е. Мястото е само на четири мили. Почти по цялото разстояние има път и той все още е в добра форма.
Пушека изпъшка отново. Този път в стона му имаше оттенък на страх. Господарката се намръщи в негова посока. Той беше проблем, който тя искаше да има време да изследва.
— По-добре тръгвай — каза ми Знахаря, — накрая ще стане тъмно.
Тъмнината идва винаги.
— Обичам да се разхождам под дъжда — махнах на пратеника и се шмугнах навън. Една разходка в дъжда нямаше да е толкова ужасна. По-мокър нямаше как да стана. Казах на Тай Дей:
— Капитанът иска да отидем и да приберем някои пленници.
74
Да пътуваш мокър си има неудобства. Мокрите дрехи, например, силно протриват кожата. По времето, когато настигнах Кинжала, се бях сдобил с пришки по краката и охлузено място от вътрешната страна на дясното бедро, което гореше ужасно. А и ми предстоеше да измина целия път на обратно.
Тай Дей не беше по-щастлив от мен. Никой от момчетата, които се влачеха с нас, не беше радостен. Те трябваше да се редуват да носят Едноокия. Най-амбициозното усилие на дребосъка досега бе да се преобърне на една страна, за да повърне през ръба на носилката.
Хрумна ми идеята да се промъкнем и да надникнем в клисурата на Ловеца на души. Тази приумица умря мъртвородена около времето, когато напуснахме пътя, за да се влачим през гората. Няколкостотин крачки подхлъзване, залитане в калта и боровите иглички, и — по сенчестите места — в снега, по стръмни склонове, ме убедиха бързо, че не беше ден за демонстрация на инициативност.
За едно нещо можех да бъда сигурен. Ловеца на души ще бъде наоколо и по-късно.
Сгромолясах се до Кинжала.
— Добре ли пътувахте? — попитах Бесния Корди. — Съжалявам, не можахме да ви резервираме по-добро време.
Кинжала се подсмихна. Както и Лебеда, който отбеляза:
— Колкото, толкова, Корди. Запазихме най-доброто за теб.
— Знаех си, че сте истински приятели.
— Къде е нашето момче Оплаквача? — попитах аз. Нищо в този край не изглеждаше по същия начин като през нощта от въздуха.
Лебеда посочи възвишението на юг, към място, където някакви високи вечнозелени дървета стояха в плътна сянка.
— Затрупан под снега ей там.
Хората с мен пуснаха носилката на Едноокия. Малкият магьосник изохка, но все още му липсваше достатъчно амбиция, за да прокълне или заплаши някого. Попитах:
— Какво направихте, вие, момчета, за да убедите Господарката, че може да ви остави да си играете свободно?
Кинжала се подсмихна.
— Тя ни убеди. Като изтъкна, че всеки, който не остане близък с нея и приятелски настроен, няма да разполага с никаква защита от сенките.
Изсумтях.
— Това е извод, който изплува, когато хората започнат да изследват съвестта си. — Един от онези въпроси, накарали много хора да направят избор, за който може да са критикувани безпощадно по-късно от други с пълни стомаси, седящи пред уютни огньове. — Някой да има каква да е мазнина? Дори нещо, което да минава за смазка?