Моят стар приятел Тай Дей мъкнеше топка мас. За в случай че трябваше да сготвим нещо. Нюен Бао никога не спираха да ме изумяват. Въпреки че тяхната вяра трябва да е издънка на гуни, те някак ядяха месо и, за разлика от ведна, то включваше свинско. Блатото не им позволяваше да станат твърде придирчиви. Тай Дей трябва да е влачил тази мас от години, използвайки я отново и отново… Няма значение. Лойта беше точно онова, от което се нуждаех.
Свалих си панталоните и намазах щедро вътрешността на бедрата си.
— Това ще ми позволи да вървя още известно време.
Едноокия започна да се мята върху носилката, борейки се с одеялото си и жалвайки се, че е мокър. Проблемът му беше тривиален. Вече не валеше.
Той се метна настрана отново, храчейки и давейки се, а после се настани да спи.
— Вече изглежда направо свеж — ми каза Лебеда.
— Вземи го целуни — подсказа Корди.
— Я виж ти. Нашият стар приятел Корди е надскочил себе си, след като си подругарува с Жената…
— Да вървим да откопаем нашия магьосник — вметнах аз.
Кинжала каза:
— Наистина не ми се иска да го правя.
— Без майтап? На мен също. Ще ви кажа какво ще сторим. Защо не оставим Лебеда и Бесния да го спипат? Ние ще си останем точно тук, така че да има кой да отнесе вестта обратно, ако нещо се обърка.
Бесния каза:
— Този тип определено започва да звучи като офицер. Дали не си получил няколко повишения в чин по време на кампанията?
— Станах бог — позволих на Тай Дей да ми помогне да стана. Той беше останал прав. Мускулите му все още бяха гъвкави. Запъти се в посоката, която по-рано посочи Лебеда.
— Какво ще правим с твоя любимец? — попита Кинжала. И метна борова шишарка по Едноокия. Той едва потрепна.
— Той си има достатъчно работа. — Нека спи дъртият мошеник.
Едноокия се надигна и изпелтечи неясно:
— Чух това, хлапе — и после пак се срути.
— Смятам — казах аз, — че ще го оставя тук и ще върна другия на носилката — идея, която веднага доби популярност. Дори и Едноокия не застана срещу нея. Отново беше зает да хърка. По нищо не личеше Оплаквача да се е преместил и на педя след падането си. Имаше просто дупка, през която бе потънал в снега, а на дъното й, на около осем стъпки дълбочина, лежеше вързоп тъмни парцали. Лек слой рехав сняг го беше навял.
— Ей! Елате тук! — извика войник от около тридесет стъпки по склона над Оплаквача.
— Какво намери? — попитах аз. Нямаше да измина десет крачки, ако не се налагаше.
— Изглежда като мъртъв вълк.
Проправих си път натам.
— Мама му стара, момчета! Той откри мъртъв вълк — коленичих. — Изглежда е бил пипнат от сянка. — Следи по склона подсказваха, че той се е промъквал към Оплаквача, когато лошият късмет е застанал на пътя му. Тогава се бе опитал да бяга. Не е бил сам, разбира се, но дирите подсказваха много малка глутница.
— Не знаех, че тук се срещат вълци — каза някой.
— Сега знаеш — смъртта на вълка не ни засягаше.
Освен да ни каже, че миналата нощ тук се е навъртала сянка и още може да се крие някъде наблизо.
— Бъдете внимателни, ако попаднете някъде, където е тъмно.
Върнах се обратно да проверя Оплаквача. Той не беше помръднал.
Разбира се.
— Жив ли е? — попита Лебеда.
Кинжала предложи:
— Вземете дълга пръчка и го смушкайте.
— Нека да го изкопаем — предложих аз.
— Това умно ли е?
— Няма да направи нищо, докато не го извадим от дупката — поне аз не бих го сторил, ако бях в неговото положение. Винаги оставяйте някой друг глупак да свърши работата, щом настоява.
Снегът беше стар. Повърхността се бе стопявала и замръзвала отново много пъти. Изглеждаше корав и тежък. За щастие, Оплаквача не беше пропаднал на осем стъпки дълбочина. Той наистина бе потънал толкова, но този сняг лежеше на стръмен склон и беше плътен само около четири стъпки по посока на наклона.
Хрумна ми идея.
— Не разпръсквайте снега твърде надалеч. Може да ни потрябва.
— Не сме заплашени точно от недоимък — измърмори Лебеда.