Тай Дей, забелязах, никога не предлагаше да помогне. Той стоеше назад с ръка на меча си, бдителен, бройкайки с едно око Едноокия. Може би имаше зли помисли.
Бдителността му се оказа ненужна. Докато по-смелите мъже изтръскваха снега от Оплаквача, един от тях съобщи:
— Здраво е замръзнал.
Огромна въздишка на облекчение се откъсна от тълпата.
— Отлично! — отбелязах аз. — Ето какво ще направим.
Един час по-късно малкият магьосник беше завързан за колове за носене, опакован в дебел една педя слой сняг.
— Просто за да го предпазим да не се развали по пътя — казах на момчетата, някои от които се наложи да откъснат парцали от облеклото си, за да задържат снега около Оплаквача. Всички те хленчеха и пъшкаха, и мърмореха, и искаха да знаят защо не можехме просто да го опаковаме заедно с другия. Щяха да разбият сърцето на Едноокия. Вече не го обичаха.
75
— Използвай този мехлем — ми каза Знахаря. — И се опитай да държиш мястото толкова чисто и сухо, колкото можеш.
— Станах кривокрак, още преди да се върнем — намръщих се към Едноокия, който седеше на пода близо до огъня на Знахаря, без да казва и дума. Изглеждаше така, сякаш искаше да го бяхме оставили да проспи година, докато болката си отиде. Още беше в толкова лоша форма, че не му достигаше енергия, за да се оплаква.
Майка Гота беше по-жилава. Поради младостта й, предполагам. Тя и чичо Дой работеха по семейната землянка, когато Тай Дей и аз се завърнахме от нашето приключение. Никой, включително чичо Дой, нямаше нещо за казване. Игнорирах дългото му отсъствие. Нямах време за тайнствени Нюен Бао игри. Оставих ги да разбутват калта в усилие да приготвят подслона преди падането на нощта.
Господарката бе положила Оплаквача на масата от врата и го преглеждаше. Тя заключи:
— Ще се възстанови.
— Дали ти отпускат девет живота, когато те правят Покорен? — попитах аз. — Това малко лайно изглежда по-упорито, отколкото беше Хромия. — Убихме онзи задник половин дузина пъти. Така си мислихме. А той просто продължи да се завръща.
Господарката ми отвърна:
— Не. Но всеки, който се стреми да стане магьосник от неговото равнище е от типа хора, които не пропускат шанс допълнително да се застраховат.
— Какво става навън? — обърнах се към Стареца. За няколкото часа, през които ме нямаше, бяха настъпили драматични промени. Освен преминаването на дъжда. Повечето от оцелелите бяха събрани или в покрайнините на щаба, или право под Портата на сенките. Много човекочасове бяха изразходвани в откриване на всяко действащо парче бамбук. Фабриката на Господарката за презареждане също работеше с пълна сила, но усилието там беше по-скоро символ за ангажимента на ръководството да продължи борбата.
— Изглежда по-добре, отколкото си мислех, че ще е. Господарката успя да стабилизира Дългата сянка. Това би трябвало да означава, че се връщаме към забавеното изтичане на сенки, каквото имахме преди раняването му. Ако той се възстановява добре, до няколко дни ще успеем да пресечем нашествието.
— Дали ще съумеем да го контролираме?
— О, да. Виждал си статуи на отдавна мъртви генерали, които имат по-голяма свобода на действие, отколкото му е оставила тя.
Господарката вдигна очи от работата си. Показа най-мъничката от усмивките си, но тя издаваше увереното забавление на старо, древно зло. Тя е тъмата. Пушека със сигурност беше прав за нея.
— Няма ли да бъдем по-добре, ако се пренесем в Наблюдателницата? — попитах аз.
— Може би. И би трябвало да го направим. Веднага след като се пооправим и разберем къде са всички. И като преценим къде, точно сега, е тяхната лоялност.
— Като стана дума за това, чичо Дой се е върнал. Той помага там, навън, на моята тъща и се държи сякаш никъде не е ходил.
— Вече чух.
— Чудя се как е успял да оцелее. Особено през последната нощ.
Господарката ме погледна, сякаш бях изказал изненадваща мисъл. Тя каза:
— Наглеждай Оплаквача. Извикай ме, ако помръдне. Ще бъда наблизо — и забърза към вратата.
Погледнах Знахаря. Той сви рамене.
— Вече и не питам.
— Тя изглежда доста раздразнена.
— Не сме ли всички? Но може би сега ще си починем. Ако поставим Портата на сенките под контрол, то за дълго няма да остане някой, който да ни вбесява. Ако не и завинаги.
Оставаше Могаба. Но той вече нямаше покровител. Което означаваше, че никой не може да прикрива задника му с магия. Щеше да се наложи да отстъпи. И Прабриндрах Драх можеше да не оживее достатъчно дълго, за да създава проблеми. Той трябваше да избягва едновременно сенките и Гоблин, за да достигне приятелска територия. И дори така нареченият приятелски район нямаше да е много сърдечно настроен, ако не може да събере банда, достатъчно голяма, за да може да се защитава. Селяните са прословуто жестоки към бягащите войници, когато ги спипат в неблагоприятно положение. Вероятно е така, защото войниците също са груби към селяните, когато преимуществото е в техни ръце, макар че много от свръхизтънчените войнски касти настояваха, че произтича от недодяланата природа на селячеството.