— Такива бяха времената, Мъргън.
— Бяхме много по-близо до ада, отколкото бих искал. И го казва човек, който е бил още по-близо.
Знахаря се подсмихна.
— Така че, благодари ми за този хубав нов път.
— Благодаря ти за хубавия нов път — талианците го наричаха Скалния път или Каменния път. Първия път, когато пътувахме по него, беше просто виеща се кал.
— Наистина ли смяташ, че Дремльо е готов за работата на знаменосец?
— Мислех си за това. Все още не съм готов да му я предам.
— Това ли е същият Мъргън, който се оплака, че винаги е първият човек за всяка неприятност?
— Казах, че размишлявах. Разбирах, че съм получил допълнителна мотивация — другите ни спътници ми казаха, че се справям със загубата на Сари доста добре. Самият аз смятах така.
Знахаря погледна назад към Тай Дей, който се прилепяше отчаяно към хлътналия гръб на петнистата кобила, която бяхме взели преди тридесет мили. Той също се справяше с проблема си умерено добре за човек, който можеше да използва само едната си ръка.
Знахаря ми каза:
— Не позволявай мотивацията да попречи на здравия ти разум. Когато всичко останало бъде казано и направено, ние все още ще сме Черния отряд. Имаме си други, които да умират.
— Контролирам се. Аз съм брат от Отряда от много по-отдавна, отколкото бях съпруг на Сари. Научих се да владея чувствата си.
Той не изглеждаше убеден. Разбирах го. Тревожеше се не за сегашното ми съществуване, а какъв щях да бъда в критична ситуация. Оцеляването на целия отряд можеше да зависи от начина, по който един човек скочи, когато лайняната буря удари.
Капитанът погледна назад. Напук на всичките си усилия, ескортът ни бе започнал да се движи във върволица. Не им обърна внимание. Попита:
— Научи ли нещо за твоите роднини?
— Пак ли? — той никога не се отказваше. И аз нямах отговор за него. — Какво ще кажеш за „любовта е сляпа“?
— Мъргън, ти си проклет глупак, ако наистина го вярваш. Вероятно би трябвало да се върнеш и да препрочетеш аналите на Знахаря.
Обърках се.
— Какво се предполага да значи това?
— Аз също се сдобих с жена. Все още жива, съгласен съм. Свързахме се силно един с друг. Направихме си дете. Всеки двама глупаци могат да го сторят случайно, разбира се, но това обикновено е база за сравнение в една връзка. Но онова, което имаме като мъж и жена, като баща и майка, не означава, че се доверявам повече на Господарката за всичко друго, освен това. И тя също не може да ми вярва. Така е устроена. Такъв е животът, който е живяла.
— Сари никога не е имала какви да е амбиции, шефе. С изключение може би наистина да ме накара да се отдам на земеделието, докато аз винаги разправях как не искам да загина славно по някакъв типично героичен военен начин, като да падна от коня и да се удавя, докато прекосявам поток през дъждовния сезон.
— Сари никога не ме е тревожела, Мъргън. Онова, което ме безпокои, е този чичо, който не се държи като никой Нюен Бао, който някога съм виждал.
— Та това е едно старо момче, увлечено по мечовете. Той е жрец и неговата свещена книга е острата стомана. И е недоволен. Просто го дръжте настроен срещу Господаря на сенките.
Знахаря поклати глава непреклонно:
— Времето ще покаже — изглеждаше много мрачен.
Прекосихме големия каменен мост, който Господарката нареди да построят над Годжа. Гарваните изпълниха дърветата по южния бряг. Те продължаваха да се карат и изглежда ни намираха за много забавни.
— Повече се тревожа за тези неща — подхвърлих аз.
Знахаря не отговори. Даде заповед за почивка на животните. Толкова много коне изпрати на юг пред нас, че вече нямаше за смяна. Насред цялата поздравяваща и набързо отдаваща чест стража и какво ли не, аз се втренчих на юг и казах:
— Онзи малък клоун напредва дяволски добре — вече бях попитал и научих, че Едноокия все още е на ден пред нас.
— Ще го настигнем преди Деджагор — Знахаря ме наблюдаваше, сякаш се опасяваше, че името на града ще ме удари с въздействието на някаква ужасна магия. Разочаровах го. Тай Дей, който можеше да следи разговора, защото говорехме на талиански, също не показа реакция, макар обсадата да беше също толкова ужасна и за неговите хора, както за Отряда. Нюен Бао рядко издават някаква емоция в присъствието на външни хора.
Казах на Тай Дей:
— Дай коня си на коняря и да видим дали не можем да открием нещо прилично за ядене — животът на седло не е мечтата на чревоугодника.