— Можеш ли да отидеш до Портата на сенките?
— Аз? Сега?
— Ти. Сега. Преди мръкнало. Със знамето. За да провериш моята теория какво е то. И да предпазим войниците там, ако съм прав.
— Мога да опитам. Но съм в ужасна форма.
— Би могъл да яздиш.
Това си просеше съвсем друг набор тревожни затруднения, но той имаше право.
С леко гадна усмивка Знахаря отбеляза:
— Можеше да накараш твоя помощник да го направи, ако имаше такъв.
Значи знаеше за отсъствието на Дремльо. Трябваше да проверя хлапето при първа възможност.
Господарката нахлу. Тя не беше едра жена, но имаше натрапчиво присъствие. Всеки път, когато я виждах след раздяла, оставах изненадан, защото винаги я помнех около един фут по-висока. Тя ми каза:
— Твоят приятел Дой не е само жрец от някакъв неясен култ. Той е магьосник. Много малък. С по-малко способности от Едноокия. Но носи нещо — амулет, артефакт — не успях да определя точно, което го защитава от сенките.
Знахаря ме гледаше така, сякаш трябваше да знам всичко това още преди години.
— Не знам, шефе. Чувам го за пръв път — макар че винаги бях подозирал, че чичо Дой вероятно бе способен и на нещо друго, освен да лови бримки с меча. Действително, уменията му с острието винаги изглеждаха почти магически подсилени. Как иначе би оцелял след нещо такова, като атаката срещу Измамниците в Чарандапраш, без да потъне под тежестта на очевидното числено превъзходство?
Не знам защо, но казах на Господарката:
— Жена ми не е мъртва. Измамниците изобщо не са я докоснали, когато нападнаха жилището ни. Тай Дей, Дой и някои братовчеди я отвели, а после ми казаха, че е загинала. А нея са убедили, че съм мъртъв, докато я връщали обратно в блатата. Там я крият в храм, където няма да ги притеснява, докато е бременна. Дой и Гота не ни искат заедно. Те само са се примирявали с всичко това, защото родителите на Гота настоявали. — Сари, нейното семейство и Нюен Бао не бяха нещо, което дискутирах с Господарката преди. Никога не разговарях с нея за друго, освен за нещата, които трябваше да влязат в аналите или за написаното от нея, ако изискваше изясняване.
Тя провери Оплаквача отново, докато слушаше моето бръщолевене. Господарката предложи:
— Разкажи ми всичко за това. Винаги съм имала чувството, че там става нещо.
Да? Правилно. Тя и всеки друг, достатъчно умен, за да не яде лайна.
Знахаря отиде до входа и промуши глава навън. Мушна я обратно вътре.
— Хей, защо не ми казахте, че е спряло да вали? Сега може би ще успея да накарам тези задници да се задействат малко по-бързо — той излезе навън. Съчувствах му. Изглеждаше дори още по-съсипан, отколкото се чувствах аз. Обадих се:
— Казах му.
— Той невинаги слуша. Разкажи ми за Нюен Бао.
Аз говорех. Господарката слушаше. Тя зададе язвителни въпроси. На моменти й връщах жеста, когато засегнехме нещо, което смятах, че трябва да знам.
— Кажи ми и за сънищата ти — заяви тя.
— Те са различни от твоите, струва ми се.
— Знам. А разликата може да означава много.
Разговаряхме дълго време. Но не беше достатъчно, за да се измъкна от мъчителното пътешестване до Портата на сенките с проклетото знаме.
76
Конете не достигаха. Повечето от тези, които не изядохме, бяха убити от сенки през предишната нощ. И сега се превръщаха в провизии. Накрая заех коня на Господарката. Знахаря не каза и дума. Не се налагаше. Някой път щях да си платя.
Тай Дей се качи зад мен. Жребецът на Господарката, който беше използван само за носене на нейното тяло, плюс бронята понякога, ме стрелна с поглед през рамо. Успокоих звяра:
— Това е само за малко. Обещавам.