Отидох до масовия гроб.
Изравяха окоп, защото това беше най-ефективният начин за поставяне на телата под твърдата земя. Коленичих, прокарах пръсти през пръстта, която бяха изкопали. Въпреки дъжда по-рано, почвата беше суха само няколко инча под повърхността.
— Май тук не е валяло много, а? — попитах аз.
— Предимно става просто студено — отвърна Иси.
Взрях се в склона покрай Портата на сенките. Земята ставаше все по-безплодна с всяка крачка. Там имаше някакво живо растение, но то беше недоразвито, като израсло насред пустиня.
Труповете, които войниците заравяха, носеха печата на смърт от сянка, бяха напълно съсухрени, с кожа, няколко нюанса по-тъмна. Устата на всеки мъртвец зееше в писък.
Телата бяха свити. Не можеха да бъдат изправени.
Кръжаха гарвани, но войниците ги задържаха надалеч.
Опипах твърдата почва отново, погледнах склона. Самата скала изглеждаше като втвърдена кал, напластена на стотици тънки слоеве, бавно изглозгани от времето.
— Подозирам, че в такъв случай не вали много и там, горе. Иначе ще има повече улеи и очевидно отмиване — чудех се дали ерозията щеше да подсигури на сенките начин да избягат отвъд Портата. Явно не. В противен случай светът щеше да бъде завладян преди много време.
Не бях открил никакъв запазен текст за времето, когато Портата на сенките не е била там. Издигната в незапомнени времена, но въпреки това не намерила място в религията на месните под коя да е форма, която познавах. С изключение, може би, на рядко използвания идиом, общ за много южняшки езици — „блестящ камък“, който изглежда означаваше необяснимо обладаване от тъмна лудост, от някаква демонична дива лудост, усложнена от вродена глупост. Едно от нещата, които талианците не биха обсъждали с външни хора, независимо колко са притиснати.
Преди появата на Господарите на сенките е имало само бегло историческо споменаване на земите отвъд Киаулун, освен че те някак се свързваха с подема на Свободните отряди от Катовар преди около четиристотин години.
Макар и самият аз да не бях религиозен, поклоних се пред мъртвите и произнесох кратка молитва на гуни, преди да поема нагоре за по-близък оглед на източника на нашата беда. Тай Дей ми се усмихна радостно. Трябва да съм постъпил правилно.
77
— Помогни ми да забия това нещо — казах на Тай Дей, докато поставях знамето на хълма на няколко крачки от работещите войници. Тай Дей струпа камъни около основата на копието, докато то не се закрепи. После се отдалечихме малко по-нагоре по хълма.
Едно време тук е имало истинска крепост с пристройки и истинска порта. Не бях в състояние да го забележа при скитанията ми в призрачния свят. Сега имаше само основи, обрасли с трева. Всичко беше паднало преди векове. Но камъните бяха отнесени едва наскоро, когато някои от най-предприемчивите ни войници пренесоха една част от безопасната страна, за да ги използват за изграждането на подслони. Което подсказваше, че, колкото и да се страхуваха от ужасите, идващи от миналото, в сравнение с хората, които живееха наблизо, те бяха безстрашни герои. Това отново ме накара да се зачудя как може страхът да се запазва толкова дълго време. И после да се замисля дали Кина не беше някак свързана с това въздействие. Вероятно нейните кошмари се просмукваха в сънищата на всеки, чул името Катовар.
Тогава защо не ми трепереха краката?
Може би съм твърде глупав, за да се страхувам от правилните неща.
Камъкът, използван за изграждането на крепостта, не беше тукашен. Той представляваше сив пясъчник, чужд не само за този склон, но и различен от всеки камък, който бях виждал в посоката, откъдето идвахме. Не приличаше и на камъка, който Дългата сянка беше донесъл за изграждането на Наблюдателницата.
Погледнах назад към твърдината на Дългата сянка. Залязващото слънце се промъкваше под облаците, обвивайки в пламъци южната страна на каменния градеж. Именно тази стена бе завършена от Дългата сянка. Металните знаци и отпечатъци по фасадата й пламтяха и излъчваха сила, въпреки окаяното състояние на своя създател.
— Крепостта е впечатляваща — казах аз.
— Но тук, горе, не ни върши работа — забеляза Иси. Кофата навъсено кимна в съгласие. Синдаве, забелязах аз, беше изчезнал, завърнал се, към каквото и да беше заниманието му, преди да дойда.
— Какво правят онези хора? — работни групи бележеха склона и руините с оцветен варовиков прах, засилвайки предишна маркировка, пострадала от дъжда.