Облекчението на лицето на Иси беше почти комично.
Няколко войници дочуха част от онова, което казах, и се разпръснаха да разпространят слухове, които, без съмнение, щяха да набъбнат при преразказа. Кофата измърмори:
— Нямам търпение да видя как ще се изкриви новината, когато се върне обратно.
Хм! Ние не искахме нито един талианец, все още верен на Прабриндрах Драх, да стане твърде уверен в своята безопасност.
— Това е само вероятност — казах аз. — Дори и да затворим портата плътно като девствен пояс, тук все още има много сенки, излезли през предишната нощ, и те все още се крият под камъните в очакване на залеза. — Тъмнината винаги идва. — Не сме вън от опасност. Не и задълго.
Погрижих се да ме чуят.
„Ще ви науча да се страхувате от тъмнината.“ Кой го беше казал? Първият съпруг на Господарката, може би, много преди моето време. Или някой, научил урока си по трудния начин, някога в един от старите анали. Добавих:
— Ще се изправяме срещу това всяка нощ още дълго време.
— Наистина ли ще отидем там? — попита Кофата, посочвайки, когато никой, освен Тай Дей, не можеше да го чуе. Но не считаше въпроса за голяма тайна, в противен случай щеше да попита на език, непознат на Тай Дей.
78
Поясите от тебеширен прах определяха зоните за обстрел на войниците, така да могат да избиват сенките по-ефективно. Но, макар и да блестеше, прахта не издаваше стопроцентово сенките.
Господарката ми беше дала някои пособия с инструкции как да ги използвам. Предполагаше се да устоявам на всякакво изкушение да претупам работата.
Много войници дойдоха да наблюдават. Талианците бяха изпълнени със страхопочитание, защото човек, който не беше нито жрец, нито магьосник, можеше да чете. Почувствах се като пълен идиот.
Според напътствията на Господарката трябваше да поставям кожени ремъци в полукръг около най-опасните проходи, които представляваха очертанията на изначалната порта. Повечето въжета се обтегнаха като спици.
Всичко трябваше да бъде направено точно. Нито една от превантивните мерки не отчиташе присъствието на знамето. Ако Господарката разбираше, че то е специално, нямаше да предприеме много от стореното.
Влизах и излизах от бункера, който си бяхме присвоили. Пространството от пода до тавана възлизаше едва на три стъпки. Вътре имаше място за четирима мъже и купчина бамбукови пръти. Вонеше. Никой не бе излизал след мръкване, независимо колко наложителна беше нуждата. Като подслон представляваше едва слабо подобрение пред седенето навън под дъжда.
Казах на всички, които наблюдаваха:
— Когато сянка доближи някой от кожените ремъци, ще блесне искра, така че не само ще знаем, че е там, но можем и да следваме движенията й. Запазим ли спокойствие, имаме възможност да ги избиваме една по една, без да прахосваме всички огнени кълба.
Положението изглеждаше зловещо. Повторение на предишната нощ означаваше, че много хора няма да дочакат друг изгрев.
— Не е кой знае колко меко — казах на Тай Дей, потупвайки земята. — Но защо не си починеш малко?
Каквото и да станеше, трябваше да поспя по-късно, така че можех да дебна. Ако ми се отдадеше. Изпълзях навън и се настаних на удобен блок от старата стена. Разгледах покрива на моя нов дом. Той беше оформен от палатка, взета от сенчестите. Навсякъде наоколо съзирах изобилие от плячка, отнета от враговете ни. Такова изобилие, че след месец пак щяхме да бъдем така измършавели и нападнати от болести, както при пробива на обсадата на Деджагор.
Голямото въздействие, което упражнявахме над враговете ни, беше, че все още оставахме наоколо. Още можехме да претендираме, че сме армия. Бандата на Могаба беше всичко, което им оставаше.
Какво ли щеше да направи Могаба, когато чуе за несгодите на Дългата сянка?
Като стана дума за катастрофи… Истински лошите новини се изпречваха на пътя ми. В подножието на склона, където пътят на юг изоставяше последните си претенции и се превръщаше в изровен коловоз, стоеше чичо Дой, взирайки се в Портата на сенките. Ако беше дошъл по-късно, щеше да е твърде тъмно, за да го забележим. Майка Гота го следваше на петдесет стъпки, все още движейки се, като сипеше проклятия толкова шумно, че можех да я чуя оттам, където седях. И двамата носеха вързопи, които предполагаха, че планират да се пренесат при мен отново. Бяха се превърнали в професионални навлеци.