Метнах камък по един гарван. Не вложих сериозно усилие и птицата показа слаб ентусиазъм да се разкара от пътя. Просто се сниши. Сега наоколо нямаше много птици, докато здрачът се сгъстяваше, макар че и през целия ден да си останаха необичайно малобройни. Любопитно. Не бях забелязал нещо, което да обясни отсъствието на обичайните ята. Никой не бе започнал да ги готви.
Може би всичките се бяха прибрали, за да се погрижат за мама.
Седях до входа на бункера.
— Тай Дей, как така майка ти и чичо Дой да се озовали тук?
Тай Дей надникна навън, огледа дългия склон, измърмори на пиперлив Нюен Бао, върна се и отново си легна. Бихте си помислили, че изобщо не уважава по-възрастните си роднини.
Не отговори на въпроса ми.
Проверих амулета, който забравих да върна на Знахаря. Огледах височината на моята отблъскваща сенките свещ. Би трябвало да сме добре.
Надявах се.
Някой, много по-умен от мен, каза някога:
— Нямай вяра на магьосниците.
Затворих очи и зачаках.
— Мъргън, познаваш ли две момчета на име Пумпала и Разбивача?
Отворих очи.
— Червенокос, ти, грозен кучи сине. Откъде се взе? Не съм те виждал от половин година. Как си, мамка ти?
— Какво е това „как съм“? Мина толкова време, че съм забравил. Но си имам всичките крайници и все още дишам.
— Прави те победител в играта на война. Да. Спомням си Пумпала. Той беше джайкури. Всички, които познаваше някога, загинаха при обсадата на Деджагор. Той се присъедини към нас чак след като излязохме от града. По занаят беше зидар каменоделец. Придружаваше ни, когато пипнахме Измамниците в Свещената гора.
— Точно това е човекът. Той се доказа и при Чарандапраш.
— А другия? Разбивача? Не го познавам.
— Той беше някакъв сенчест. Пленник, който стана водач на разузнавачите и постепенно се превърна в един от нас. Положи клетвата едва преди месец.
Знаех, но трябваше да попитам.
— Какво за тях?
— Не оцеляха миналата нощ. Трябваше да ти кажа. Понеже винаги искаш да включваш всички тези неща в аналите.
— Благодаря ти. Макар и да не съм сигурен, че ми харесва.
— Какво?
— Единственият случай, при който половината от вас, момчета, говорят с мен, е когато на някой са му разкъсали задника. Тогава идвате, защото искате да ги спомена.
— Махни се от щаба, Мъргън. Ела тук, на бойното поле. Престани да бъдеш един от тях и стани пак един от нас.
По дяволите! Очевидно бях преминал от тежкия труд към командването, без да забележа.
— Може би имаш право. Сега, след като Господарят на сенките е овързан, ни предстоят някои промени. Ще запомня какво ми каза.
Червенокосия изсумтя. Не беше убеден. Запъти се обратно към своята команда, все пак удовлетворен, задето изпълни дълга си.
Увих се по-здраво, треперейки. Студен вятър продухваше платото. Вероятно беше плод на моето въображение, но ми се стори, че в него имаше полъх на Кина. Спомних си постоянния вятър, вилнеещ на мястото с костите. Поривите накараха знамето да се олюлява. Мислех си да натрупам повече камъни в основата му, но не успях да се амбицирам достатъчно.
Размишлявах и за топъл огън, но от тази страна на Наблюдателницата, след последната нощ, количествата дърва бяха оскъдни. Запасите се използваха само за готвене. Не че вече бе останало нещо за ядене, освен горчив корен.
„Ще се научите да живеете без светлина.“ Това също беше някъде в един от по-старите анали.
Чифт ботуши застанаха пред мен. Чичо Дой. Знаех, защото майка Гота беше точно по склона долу, пухтейки и жалвайки се. Както се клатушкаше, никога нямаше да го настигне, ако не я изчакаше.
— Чичо — казах аз, без да поглеждам, — на какво дължа това съмнително удоволствие, след всичките тези месеци?
— Би трябвало да забиеш знамето си по-наблизо, Войне на тъмнината. Редно е да си в състояние да го вземеш в ръка по всяко време. Иначе сигурно ще го изгубиш.
— Не мисля така. Но един от поддръжниците на Прабриндрах Драх, мошеник, дявол, може би дори някакъв нисш магьосник, който мисли таланта си за тайна, някой такъв може да разгадае мистерията. И да цъфне в тази яма тука, преди да познаваме тази част от него — говорех глупости, но той нямаше да забележи. Не бях го правил преди. — Кой знае кои са добрите момчета.