Тя не би могла да очаква Пушека да е жив. Жената просто искаше да знае какво бе станало с него. Обаче тършуването й никак не ми хареса. Можеше да намери книгите ми.
Глупак с глупак. Да бях накарал Дремльо да ги прибере, докато беше там. Ако бях инвестирал малко предвидливост и си бях направил труда да планирам, можех да го накарам с една стрела да убие няколко птици. Налагаше се да започна да мисля по този начин. Вече не разполагахме с варианти за прахосване.
Радишата се съвещаваше с най-властимащите жреци. Всеки път, когато посещавах Талиос, дори и само ден да бе изминал, изглежда жреците се сдобиваха с все повече влияние, докато богатите търговци и производители, много от които дължаха състоянието си на съществуването и усилията на Отряда, все повече се отдалечаваха от облагата. Стига да не бяха жреци, достатъчно умни, за да използват положението си за спекула чрез снабдяването на талианските армии. Щеше да е интересно да се види колко успешно новата буржоазия би успяла да се отърве от старите начини на мислене, докато духовническата опасност нарастваше. Дали там имаше местен талианец с достатъчно големи топки, за да им отвърне?
Усилието на Радишата да ни прецака я беше тласнало към близост с мъже, от които тя се гнусеше, и я скара със съмишлениците.
Срещата изглеждаше като поредната сесия по извиване на ръце. Жреците искаха още концесии от държавата в замяна на духовническата подкрепа.
Беше очевидно как Радишата одобрява действията на Господарката, която изби толкова много от предшествениците им.
Бях в злонамерено настроение. Снижих се зад ухото на Жената.
— У-у-у!
Тя подскочи. Отмести се и се взря в празния въздух, цветът се бе отдръпнал от лицето й. Стаята се смълча. Жреците изглеждаха смутени. Те също бяха усетили нещо. То всели у тях мрачните искри на ужаса. Опитах сатанински смях. Част от него също проби. Почувствах как черен страх изпълва стаята.
Радишата трепереше, сякаш я обхвана зимен мраз. Макар и в Талиос пролетта отдавна да бе дошла.
Прошепнах в ухото на Радишата:
— Водата спи — тя не го долови, но не беше нужно, за да се уплаши още повече.
Това е поговорка на моя народ. Дори водата спи. Но врагът не почива никога.
Сари беше заспала, когато достигнах храма на Гангеша. В стаята й се процеждаше достатъчно светлина, да се вижда, че беше там. Носех се известно време, наслаждавайки се да бъда близо до нея. Не я обезпокоих. Тя се нуждаеше от съня си.
Аз бях освободеният от тези неща.
Каква беше тази светлина?
Жреците бяха поставили двойка фенери пред килията на Сахра. Събитията от миналата нощ трябва да са ги притеснили.
Вероятно ставах все по-силен, пресягайки се от призрачния свят.
Дали беше добра идея да опитвам? Исках ли хората навсякъде в Гангеша да знаят, че става нещо? Изобщо не вредеше да ги изплаша. О, не. Но, от друга страна, те щяха да вземат мерки, за да прикрият злите си дела.
Обиколих храма, търсейки свидетелство за очевидни промени в отношението на жреците. Не открих нищо различно, въпреки че прислужниците, извършващи нощните церемонии, бяха необичайно нервни.
Върнах се, за да се рея над моята любима.
Господи, колко е красива! Проклятие, щеше да става все по-трудно и по-трудно да не показвам разочарованието си от чичо Дой и майка Гота. Ужас. Може би стигахме до момента, когато надигащите се въпроси щяха да бъдат уместни. Те бяха много далеч от дома. Нямаше къде да избягат. Сари отвори очи. Моят гняв се стопи. Само миг по-късно тя гледаше почти директно в мен и ми показваше чудесната си усмивка. Рибата и оризът трябва да са добри за зъбите, защото нейните бяха най-белите, най-съвършените, които съм виждал някога.
— Тук ли си, Мър? Точно сега те усещам много близо.
— Тук съм — прошепнах в ухото й, без следа от злостта, която показах към Радишата. Сари вероятно не долови нито дума, но разбра, че й отговорих.
— Много ми липсваш, Мър. Вече не се чувствам част от моя народ.
Защото те няма да те оставят да бъдеш. Баба Хон Трей не остана наоколо, за да наблюдава резултатите от мъглявите си предсказания. Дядо Кай Дам никога не поясни твърденията на Хон Трей.
Разбира се, сегашното положение можеше да бъде точно онова, за което старата дама си мислеше. Тя така и не остави нещо написано.