Вероятно миризмата щеше да ми помогне да я отблъсна, ако споменът за Сари не свърши работа.
Тя почти ме пипна. Не изглеждаше да прави нещо друго, освен да рови в боклука си. И мислите ми ме разсеяха. Спасих се, защото беше свикнала живее сама или с гарвани. Ловеца разсъждаваше на глас:
— Ако това беше капризната богиня, аз щях да я подуша. А тя щеше да пробва нещо глупаво. Но някой друг също обикаля наоколо. Нека разберем кой е. Вероятно е моята обичана сестра — гласът, произнесъл тези последни думи, беше изпълнен със злоба.
Ръцете й изскочиха от кожената торба, внезапно като нападение на змия, но аз се движех, предвидливо не към входа. Почти невидима мрежа от черни нишки профуча на две стъпки покрай мен. Веднага след като падна, се отправих към изхода. Не знаех дали наистина можеше да ме хване, но и не исках да разбера.
Ловеца на души се смееше. Това не беше кикот, а напълно разцъфнало, злонамерено забавление на възрастен.
— Каквото и да си ти, не мога да те измамя. Нали?
Със сигурност можеше. Ето защо се измъквах, докато можех. Както всичките Покорени, тя всъщност беше много по-опасна, отколкото на пръв поглед. Лудостта й почти не си личи.
Ловеца направи серия от жестове, използвайки всеки пръст на двете си ръце. Бърбореше на един от онези езици, любими на магьосниците, като този вероятно произхождаше от детството й. Усетих да приближава наистина злокобно присъствие, точно когато се готвех да плъзна призрачния си нос в пролуката, която щеше да ме отведе навън. Сянка се заизвива навътре. Тя се свиваше, трепереше. Отговаряше на волята на Ловеца. Не останах наоколо, за да разбера какво искаше Ловеца от сянката.
Беше достатъчно да знам, че Ловеца на души е открила начин да командва сенки. Което значеше, че след като последният Господар на сенките едва приключи с приритването, на хоризонта се зададе нова кралица на тъмнината.
Тя е тъмата.
82
— Прав ли бях? — попита Знахаря.
— За знамето ли?
— За какво друго? — той изглеждаше изнервен. Вероятно се дължеше на напрежението, понеже делеше квартира с Господарката и смахнатата банда на Пушека, Сингх и Дългата сянка.
— Вероятно. Със сигурност би могъл да го почувстваш. И нищо не се промъкна покрай него. — Бях изтощен. Вътрешността на бедрото ми ме болеше отново след дългата разходка дотук. — Но няма как да докажа, че не беше заради джунджуриите на Господарката.
— Обаче копието направи нещо, нали?
— О, да. Всички го усетиха. Някои дори решиха, че има нещо общо със знамето. — Тай Дей остана навън, както постъпваше винаги, когато посещавах Стареца, така че не бях срамежлив в описанието на схватката между чичо Дой и майка Гота.
— То сложи началото на спора. Мисля, че беше само повод. Техният конфликт отива много по-надълбоко.
— И съзвездието само го отприщи? — той се усмихна на себе си, припомняйки си вероятно като мен неотдавнашната запивка на Гота с Едноокия.
— А къде е нашият непослушен домашен магьосник? — попитах. Той не беше яздил Пушека отвъд, което очаквах да прави, докато отсъствах. Господарката беше обсебила плътно дребния шеф на пожарната.
Знахаря сви рамене.
— Не ми е на главата, което е всичко, което искам точно сега.
Вероятно беше далеч, грижейки се за своята спиртоварна, която не бе открита в землянката му, когато спасителните екипи обърнаха мястото наопаки, търсейки предимно нея, вместо горкия дърт Едноок.
— Имах сън — казах аз. — Или може би бях извън себе си. Това почти се превърна в кошмар.
— Хм?
— Ловеца е разбрала как да командва сенките. Също като нашето момче в клетката там.
Дългата сянка, обаче, беше в безсъзнание. Повече дори от Пушека, който упорстваше, изпъшквайки на всеки няколко минути.
Знахаря въздъхна.
— Разочарован съм, но не съм изненадан. За нея е логична стъпка. И тя имаше време да се поупражнява.
— Ще предприемеш ли нещо по въпроса?
— Не съм ли го сторил вече?
— Обърка ме, шефе.
— Тя е открила как да управлява няколко сенки. Отблизо. Но аз контролирам източника на сенките. И не бива да я допускам близо до него. Макар че ще го направя.