— Аз не бих бил твърде самоуверен, когато става въпрос за Ловеца. С нея никога не знаеш. Спомни си как ни насади онзи демон Жабешкото лице.
— Нищо не приемам за гарантирано, Мъргън — той погледна жена си, лежаща неподвижно до Пушека. — Но се опитвам да не позволя на параноята да ме парализира.
По този въпрос щеше да получи възражения от много хора. От друга страна, обаче, Знахаря победи Господаря на сенките и изглеждаше на добра позиция, за да ни изведе живи от вероломството на съюзниците ни.
Но Ловеца на души?… Не се съмнявам, че Пушека имаше право всеки път, когато настояваше, че тя е тъмата!
83
Едноокия ме прихвана пред обителта на Знахаря.
— Нейно величество още ли е вътре?
— Ъ… Какво искаш да кажеш?… — единствените непосветени уши наблизо бяха тези на Тай Дей.
— Знаеш какво имам предвид, хлапе!
— Тя е вътре.
— По дяволите! Не мога да го докопам и за десет минути, откакто тя започна да си играе. Проклетата жена би трябвало да се грижи за фигурата си.
Отне ми минута да го осъзная. Тогава се засмях, като си спомних колко много огладнявах след разходка с призрака.
— Може и да надебелее. Ако постоянно виси там.
Едноокия измърмори нещо и се затътри нанякъде. Но не стигна по-далеч от землянката си. Започна да рови из останките като куче, опитващо се да извади заек от дупката му, като убиваше време, докато чакаше реда си да броди с призрака. Запътих се към работата, която имах, изразяваща се предимно в шляене, защото нямах желание да се връщам при Портата на сенките. След десет минути мятане на кал и боклуци Едноокия се дотътри при мен.
— Вчера открих онова малко лайно Гоблин. Снощи. Тъкмо се готвеше да скочи на Прабриндрах Драх. Искам да знам как е приключило.
— Хм. — Да. Надявах се само да плени принца, ако се стигне до ритане на задници. Предпочитах сестра му да е изплашена от нас, а не вбесена. Щеше да полудее, ако изпратим братчето й на погребалната клада.
Не беше от типа жени, които ще скочат след него в пламъците.
— Онова копеле се показа страшно добро, когато ни обърна гръб — каза Едноокия, — няма никаква гаранция, че дребосъкът може да го хване.
— Ти май се тревожиш за Гоблин, а? Ти?
— Разтревожен? Аз? По дяволите, не. Не ме е грижа какво става с малкото лайно. Но ако то свети маслото на Прабриндрах Драх, ние ще затънем в такива дълбоки лайна, че ще се наложи да гледаме право нагоре, за да видим хоризонта.
— Не мисля, че можем да затънем по-надълбоко, отколкото вече сме. Те могат да ни убият само веднъж. И вече ни дадоха да разберем, че възнамеряват да пробват.
Едноокия изпръхтя. Нямаше никакъв начин да си признае, че се тревожи за Гоблин, макар че отсъствието на джуджето очевидно го подлудяваше. Не беше имал възможността да враждува с някого от векове. Никой друг не му играеше по свирката.
— Защо не направиш няколко номера на чичо Дой, ако страдаш от натрапчив импулс да си поиграеш с някого, с който можеш да си имаш вземане-даване веднага? — попитах аз.
Тай Дей разви внезапен интерес към нашата задявка. Едноокия не се ободри. Той попита:
— Мислиш ли, че Господарката беше права за него? Той не изглежда подходящ за ролята.
— А ти изглеждаш ли? — както скитник подхожда на бедняшка уличка. — Смяташ ли, че тя някога е грешала за подобно нещо?
— Все още е с акъла си — измърмори сърдито Едноокия.
Тай Дей искаше да знае за какво си говорим, но не успяваше да открие начин да измъкне нещо от нас, без сам той да издаде нещо. Ако беше от ония хора, които бръщолевят непрекъснато, Тай Дей можеше да попита за всичко и никой нямаше да го заподозре изобщо.
Подсмихнах се.
Озадачен, Едноокия попита:
— Ще се връщаш ли там?
— Налага се. Шефът каза.
Едноокия се взираше в далечното плато.
— Проклети талианци! Само гледат да ни намушкат в гърба. Бях натъкмил всичко да се оттегля веднага след като затрием Дългата сянка. Но те просто ме прецакаха. И сега се налага да се кача там. Което очаквам с такова нетърпение, както се надявам да ме изпързалят на карти. Уха! Настъпи моят час! — той офейка към бункера на Знахаря.
Господарката беше излязла на светло. Изглеждаше по-изнемощяла от всякога. Трябва да беше бродила с призрака навсякъде, където си заслужаваше според нея. Облегна се на стълб, докато разговаряше тихо с един от чакащите вестоносци. Той изчезна забързано към нейния лагер. Господарката ме погледна и се намръщи, сякаш й беше трудно да си спомни кой съм. Вероятно не се сещаше. Предполагаше се да бъда някъде другаде.