Реших да тръгвам към това „другаде“, въпреки че не беше курорт за уморени наемници.
84
Майка Гота не щеше да говори на чичо Дой. Не приказваше и със скъпото си синче. Но баба Трол и тишината си бяха чужди от десетилетия. Така че тя говореше на мен. Не беше щастлива от начина, по който вървеше животът й, макар че отказа да навлезе в подробности пред Воин на мрака — от семейството или не.
Очевидно бях в цикъл на изграждане на карма. Издържах критикуването й, кимайки и сумтейки на точните места, докато не направих забележки относно скорошните събития.
— Винаги би могла да си отидеш у дома — казах аз. — Просто си опаковай нещата и се върни в блатото. Остави чичо да вари собствения си горчив корен. — Коренът беше скорошно откритие. Забелязахме, че сенчестите бегълци го ядат. Често срещан бурен, който не беше напълно неядлив, ако вариш корените му от шест до осем часа, преди да ги смелиш до ястие, което има вкус на клисава бяла каша от дъбови стърготини. Ядяхме основно нея, защото наблизо не се намираше нищо друго. Не знаехме какви запаси има в Наблюдателницата, защото Знахаря все още не бе натоварил никого да я изследва. Чичо Дой откри горчивия корен много отдавна. Не беше ял почти нищо друго след Чарандапраш. Как ли намираше толкова много време, за да стои на едно място? Може би вареше по двадесет фунта корени наведнъж.
— Ти, Кокален воине, ще ме накараш да изоставя задължението си?
По дяволите, да! Всичко, за да те разкарам от главата си. Но не го казах на глас. Просто попитах:
— Какво е това задължение?
Тя отвори уста, за да ми каже, но предпазливостта на Нюен Бао взе връх. Гота преглътна мъчително като риба на сухо, после, както винаги, когато е притисната, ми подхвърли:
— Ще отида да събера дърва — каза го на талиански, вместо на Нюен Бао, което бе достатъчно, за да ми затвори устата.
— Добра идея.
Тай Дей дойде и застана до мен, докато я наблюдавах как си отива. Казах му:
— Скоро Отрядът отново ще поеме по пътя към Катовар. Вашите хора трябва да решат какво да правят, когато стане това — пресегнах се за камък.
Мисля, че не се издадох, но гарванът беше нащрек. Само подскочи над свистящия камък и ми се подигра за усилието. Черните птици оставаха оскъдни, но винаги имаше една близо до мен и дузина около щаба на Знахаря. Ловеца беше снижила летвата, но не преставаше да наблюдава.
Един талианец наблизо, вероятно с идеята да ми се подмаже, насочи бамбуков прът към гарвана.
— Запази го за сянка! — сопнах се аз. — Още не сме се измъкнали от това.
Интересно. Пишман стрелецът носеше недодялана, примитивно направена значка на Отряда. Нямаше талианец, въоръжен с бамбук, който да не се перчи с някаква версия на нашия отличителен знак. Командването бе престанало да се преструва, че е честно.
Червенокосия пристъпи към мен и се подпря на копието си. Взираше се на север, мълчаливо наблюдавайки нещо. И никой друг не се обади. Възползвах се от тишината, за да нахвърлям още няколко бележки. Накрая Червенокосия каза замислено:
— Забелязвал ли си някога как, когато светлината е правилна, можеш да видиш накъде отиват всички там?
— Не — отвърнах и погледнах.
Той беше прав. Точно сега светлината огряваше всяко късче метал по Наблюдателницата, отразявайки се сияйно. И всичкият този метал насочваше отраженията нагоре по пътя, който бях извървял с онзи безполезен Едноок…
— О, не! Чия блестяща идея беше това?
Някой искаше да привлече вниманието на Ловеца.
— Мислех си, че ще си заинтригуван — Червенокосия си взе копието и продължи разходката си. Навярно в търсене на сигурна дупка, където да се завре.
— Какво става? — попита Тай Дей.
Свих рамене.
— Май само идва краят на света.
Или може би не. Вероятно някой в щабния бункер играеше логически игри със сестричката си.
Слънцето се премести. Светлината вече не проблясваше по движещите се войници. Никой, освен Червенокосия, изглежда не разбираше какво става, но всички усетиха, че има нещо. От близката до мен страна на хълма стана много тихо.