Известно време не се случи нищо. Водех си бележки. Наблюдавах майка Гота да се стопява в далечината. Изглежда мислеше да събира дърва много надалеч.
Следобедните сенки пълзяха през далечните предпланини.
— Тъмно е — казах аз. Особено близо до мястото, където Ловеца на души бе забелязана за последно. Тази тъма се разширяваше…
Зяпнах. Това не беше сянка, а облак от тъмнина. Извираше от каньоните и горите и закриваше подножието на планината…
Гарвани.
Всичките черни птици, които не бяхме виждали през изминалите няколко дни! Тъмнината се надигна като бурен пристъп на вулкан. Започна да се разпростира.
— Трябва да са всичките гарвани на света — задъхах се аз. Облакът просто продължи да нараства. Изглежда се насочваше към мен.
Внезапно светкавица го разпори отвътре. Задуха вятър. Започнах да губя представа къде се намирам и какво правя. Някой попита:
— Какво става?
Надигна се втори глас:
— Какво е тази миризма?
Кина. Но не можех да обясня.
Още светкавици се врязаха през страховитото ято гарвани. Повечето от онази тъмнина се втурна към мен. Зловонието на Кина стана непреодолимо. Наоколо имаше звуци, долитащи сякаш от голямо разстояние. Но не включваха паника, която изглеждаше уместна.
Тъмата надвисна над мен и ме сграбчи, понесе ме нагоре, както майка вдига изплашено дете. Лицето на Кина мержелееше в тъмнината, но не тя ме обсеби. Богинята беше бясна. Отново. Изглеждаше объркана.
И не беше сама.
Господарката се намираше там, може би яздейки Пушека или по някакъв друг начин. Светкавицата очевидно беше нейно дело. Тя държеше Кина в едната си магическа ръка, докато се опитваше да шляпне сестра си с другата. Ловеца също беше там. И изглеждаше развеселена, а не смутена, макар че беше приклещена между демонична богиня и сестра, която би я изпекла с усмивка. Ловеца на души щеше отиде на горящата клада, кикотейки се на пламъците. Беше напълно луда.
Тъмнината ме обгърна. Погълна ме. Опита да ме сдъвче, но ме сметна за безвкусен. Изплю ме.
Залюлях се като пияница. Глас в главата ми каза:
— Ето те и теб, скъпи. Липсваше ми. Нямаше те твърде дълго. — Лунната светлина проблесна по покритата с трупове черна вода, обвиваща стената на Деджагор. Стори ми се, че нещо раздвижваше онези води, нещо, което искаше да ме сграбчи и да ме издърпа надълбоко в мастилената тъмнина, надолу сред голите кости. Погледнах от лявата ми страна и там стоеше отдавна мъртвия Говорител на Нюен Бао — Кай Дам. Съпругата му Хон Трей стоеше редом с него. Те се усмихваха. Старицата направи знак с пръсти, който знаех, че е благословия.
Тъмнината ме погълна.
Тъмнината нямаше стомах за мен. Избълва ме.
Бях на дърво. Очите ми виждаха странно. Трябваше да въртя глава насам-натам, за да се огледам на едната или другата страна. Под мен хора от половин дузина раси избиваха мъже от неколцина други. Дърветата бяха отвратени. Те обичаха смъртта, но мразеха проливането на кръв.
Намирах се в Свещената гора. На дърво?
Вдигнах ръка, за да почувствувам очите си. Бели пера блокираха зрението ми.
Изгубих съзнание.
Отидох на стотици места. Още стотици дойдоха при мен. Сякаш посетих всичките моменти и места от последните няколко години.
Намирах се в равнината на костите. Тъмнината беше дошла. Черен вятър раздухваше костите наоколо. Премятах се като листо. Гарваните ме се подиграваха от голите дървета. Претърколих се в по-дълбока нощ и за момент бродех по калния под на тунела, където старците почиваха в своите пашкули, изпредени от лед.
Силно, дълбоко бумтене тресна в главата ми. Беше самата болка, въпреки че изглежда носеше послание. Опитах се да слушам.
Времето се разтегна, за да обхване болката в мен, превръщаща се в бавен, дълбок глас, който се ускори, докато премина в тревожното подвикване на Тай Дей на Нюен Бао:
— Знаменосецо! Говори с мен.
Опитах, но челюстите ми отказаха да работят. Не бях в състояние да произведа друго, освен нечленоразделен шум.
— Той е добре — това беше чичо Дой. Отворих очи. Дой коленичеше до мен, с пръсти, положени отстрани на шията ми.
— Какво се случи, Кокален воине?
Успях да седна. Мускулите ми бяха слаби. Чувствах се изцеден. Сякаш не беше изминало време. Върнах му въпроса.
— Какво стана, ей там? — гарваните още се тълпяха в далечината, макар и не на ята, както ги видях.