— Къде? — пита Тай Дей.
— Там. Където са птиците.
Тай Дей отвърна:
— Не знам. Не забелязах нещо необичайно.
— Дори облак тъмнина? Никаква светкавица?
След кратка пауза последва отговор:
— Нищо подобно не видях.
Чичо Дой замислено преценяваше разстоянието.
— Трябва да хапна нещо. — Въпреки че не бях бродил с призрака, чувствах се изключително слаб.
Случката беше смущаваща.
85
Привикаха ме при Знахаря. Запътих се натам. Бяха изминали само няколко дни, но светът отново започваше да изглежда мирен. Войниците нямаха толкова изнемощял вид. Сега сенките не представляваха проблем. За нас.
— Тук съм — подвикнах на Стареца. Пазачът отвън веднага ме пусна да вляза.
— Къде е тъща ти?
— Добър въпрос. Онзи ден каза, че отива за дърва. Оттогава не сме я виждали.
— Едноокия също е изчезнал.
Зяпнах. После започнах да се кикотя. Хиленето прерасна в пристъп на смях. Не след дълго бях превит на две, неспособен да си възвърна контрола.
— Те са си пристанали? Не ми казвай, че са кръшнали.
— Не бих си го помислил. Спасили са се от рева на тръбите. Звучиш като магаре, което ражда. — Не може да бъде. Той показа нишата, където се съхраняваха специалните хора. — Използвай Пушека. Намери ги.
Запътих се натам, все още треперейки от нервен кикот.
— Защо да го правя аз? Ти и Господарката нали сте тук.
— Заети сме с преструктурирането на войската. Нямаме време.
— Тя през цялото време ли бродеше с призрака?
— Би трябвало. Хващай се на работа. Аз също нямам време да си пъхам гагата — той посочи. Не беше в настроение за игрички. Трябва да е спал по-малко от обичайното. Зад завесата Пушека беше сам.
— Какво е станало? Да не си закопал другите двама?
— Скътал съм ги в останките на твоя бункер. Мястото ни трябваше. Започвай работа.
Дръпнах завесата. Той беше шефът. Не се очаква да е приятен човек през цялото време.
Пушека не изглеждаше по същия начин. Господарката беше направила нещо, за да го усмири, стори ми се повече дрогиран, отколкото изпаднал в кома.
Също и миришеше. Зле. Някой беше проявил небрежност към дребните си задължения.
— Ти си лекарят, би трябвало да си наясно с поддържането на хигиена. Този човек е затънал в лайна.
— Ще ти пратя кофа.
Не го изчаках да се доизкаже. Заех се с работата.
Знахаря беше направил някои приготовления. Имаше вода за пиене и пресен хляб. Веднага изядох част от него. Командирите със сигурност си живееха добре. През последните няколко дни не бях ял нищо друго, освен гаден горчив корен — и дори недостатъчно от него. Факт, който трябва да изтъкна пред Червенокосия.
— Някой да донесе наденици — промърморих аз. Може би, когато накрая открием Катовар, ще бъде като рай на ведна. Горещи и още по-горещи бягащи хурии, тласкани от завладяваща страст към миризливи старци без социални умения, хурии, които прекарват останалото си време, приготвяйки на бърза ръка много прясна храна. Вкусна храна.
— Престани да се разтакаваш — изръмжа Знахаря малко по-късно. — Онзи малък задник е достатъчно чист.
Нямах голямо желание да отида отвъд.
— Някой би трябвало да гледа с какво се храни той — Пушека изглеждаше, сякаш страдаше от ранен стадии на хранително разстройство.
Знахаря само му хвърли мрачен поглед. Очевидно не го беше грижа.
— Имаш ли проблем да си вършиш работата?
Опак човек, казвам ви!
Не ми се ходеше отвъд. Беше страшно да си приклещен между Ловеца и Кина и мястото с костите от онзи ден. В мен се бе натрупал толкова много страх, че не знаех къде съм го събрал.
Особено не ми харесваше да бъда птица. Тази роля изобщо не я разбирах.
Сега Ловеца знаеше, че можех да се разхождам в призрачния свят без нейните машинации. Вероятно успявах, защото тя беше отворила пътя. Сега се опасявах, че може да ме издири и да ме запрати там, навън, винаги, когато я обземе настроение. Не бях склонен да понасям мъченията й доброволно.
— Мъргън!
Сдъвках шумно последна хапка хляб, последвана от канче вода. Заситен, сторих онова, което се искаше от мен.
Гоблин трябва да е имал представа, че е наблюдаван отдалеч. Или подозираше, че е възможно. Нямаше да го открия, ако не знаех как работи умът му. Умното малко лайно. Заклинанията, които използваше, за да прикрие себе си и своите хора, бяха от най-простичките, почти неоткриваеми. Всичко, което правеха, е да карат окото да се скита далеч от това, което вероятно беше само скромен скален блок, таящ се в храстите — така невзрачен, че да остане незабелязан дори ако очакваш нещо. Гоблин и войниците му бяха разпръснати, така че да не изпъква някакво струпване. Могаба изглежда не създаваше грижи.