Войниците разместиха масите наоколо, започнаха да опаковат инструменти и да товарят каруци.
Лофтус, Лонго и Мускуса продължиха да се подсмихват за нещо.
Огледах се наоколо. Не ми харесаха предзнаменованията. Дори Господарката имаше онзи вид. Излъчването, което винаги придобиваха Едноокия и/или Гоблин, когато замисляха номер, за който останалите от нас вероятно щяха да съжаляват.
— Просто ме чуйте всички! — изкрещях аз, опитвайки се да бъда отговорният. — Не знам какво сте намислили, но… — Това си беше моето имение.
Група от тях, включително Господарката, братята, Мускуса и Хагоп, се събраха зад масите. Започнаха да остроумничат, докато се взираха по дължината на напълно заредените голямокалибрени пръти.
— Дори не си го и помисляйте! — изръмжах аз.
Моите роднини се навъртаха мълчаливо зад мен, без да разбират нищо от казаното, но наясно с факта, че вчера и днес доведоха до нещо значително.
— Не го правете! — помолих се аз.
Двадесет и два бамбукови пръта разтовариха зарядите си един след друг за няколко секунди. Всичките разбойници наблюдаваха как оранжевите огнени кълба прорязват небето на север-северозапад, право в областта, където онази буря от гарвани беше избухнала във въображението ми.
Но този път не халюцинирах.
Скривалището на Ловеца трябва да е на повече от десет мили разстояние. На огнените кълба не им отне и десет секунди, за да стигнат дотам. Може би дори не бяха и пет. Бях твърде силно разтърсен, за да бъда добър съдник за хода на времето.
Огънят, димът и лайната се разлетяха на половин миля височина.
Сега цялата банда изпадна в лудост. Всеки един от тях — включително и Господарката — мяташе огнени кълба във въздуха в серии от по четири и пет. Далечната гора започна да ври. Дори от толкова голямо разстояние можех да видя гигантските дървета, запращани на хиляда стъпки във въздуха.
Спомних си, че някои дървета там бяха два пъти по-дебели от мен. Заизвиваха се през небето като огнени коси.
Стихията от пламъци оживя. Тя мяташе огън и дим към небесата като разгневен вулкан.
В този ден загинаха много гарвани.
Сигурен съм, че това беше денят, в който Ловеца на души не намери и една причина за смях.
88
Има много ритуали в човешките дела. Стареца ме накара да чета поучения от аналите, както самият той е правил в древни времена. Той беше твърд привърженик на идеята всеки човек да знае точното си място в нашата дълга история. А после повечето от ветераните преподаваха талиански на всеки, който още не го говореше. Знахаря искаше всеки брат да има общ език с останалите. Понякога изглеждаше, че имаме толкова много родни езици, с колкото хора разполагахме. Не си спомням пример в аналите, когато Отрядът да е ставал такъв полиглот, какъвто представляваше сега.
Друго бреме, което носех, беше да се поддържам във форма, трамбовайки на всеки няколко дни до щаба за сбирки на командния състав.
Събуди ме чудесен аромат. Промуших глава от нашия често подобряван бункер.
— Какво готвиш? — попитах Тай Дей.
— Миналата нощ чичо Дой уби диво прасе. Днес ще има свинско печено.
— Надявам се да стигне и до мен.
— Няма да е готово още часове. Каза ми да ти напомня за вашата среща на командването тази сутрин.
— По дяволите! — предполагаше се да е важна. Не бих дръзнал да закъснея. — По-добре ми запази малко — извлякох си задника навън и направих каквито сутрешни приготовления успях. Никой от нас не беше от хората, които прекарват часове в подрязване на бради или ресане на коса, или къпане. Но понякога трябва да си наплискаш лицето с малко вода и да разкараш боклуците от зъбите си просто за да се правиш, че се поддържаш.
Чудех се какво щеше да стане със зъбите ни, ако не си върнехме Едноокия. Онези дребнички заклинания, които той им налагаше, за да ги опази, трябваше да се подновяват на всеки две години. И имахме батальони от нови хора, все още не получили първоначалната доза.
Тай Дей не ми спести дундурканото. Той свали прасето от огъня и ме последва. Просто няма отърване.
Аз все още не яздех. Дремльо не беше върнал моя жребец. Самият той още липсваше, макар и да бе разполагал с предостатъчно време. Изчезна, докато прекосяваше планините. Нито търсенето в призрачния свят, нито на място бяха открили следа. Страхувах се от най-лошото.