Два добре охранени гарвана ме последваха, подхвръквайки от храст на камък и по развалините. Но нямаше никакво друго доказателство, че Ловеца на души беше оцеляла или изобщо се интересуваше от нас, напук на вандалщината над дома й. Тя обитаваше собственото си време.
Можеш да й го признаеш на жената. Луда е, но никога нетърпелива. Настроенията й не я контролират.
Господарката каза, че бе избегнала масивния артилерийски огън само защото отпътувала с килима на Оплаквача на север, за да може да заговорничи с Радишата.
Имах заповеди да не търся Ловеца. Наредено ми бе да бягам винаги когато усетя присъствието й. Което важеше и за Кина. Сега Пушека беше близо до безполезността. Бях станал твърде ценен ресурс, за да рискувам. Добре.
Погледнах назад, преди да поемем по дългия склон. Чичо Дой ни следваше, напоследък почти неизменно. Стъпката му подсказваше, че е подготвен за всичко. Едната му ръка винаги почиваше на Пепелявия жезъл.
Тай Дей и аз бяхме възобновили обучението си при него, без значение искаме или не. Той не обясняваше какво се случва в главата му. Просто продължаваше да ни пердаши, принуждавайки ни да се защитим или да се наслаждаваме на болезнени охлузвания.
Той се отчая, че аз някога изобщо ще достигна онова, което смяташе за минимална вещина с меча. Дой не разбра разликата между воин-единак и войник, който е част от екип взаимно поддържащи се бойци. Или се преструваше, че не разбира.
Той очакваше беда, нямаше никакво съмнение. Но изобщо отказваше да обясни нещо.
От твърде дълго време съм със Знахаря, така че би трябвало да съм свикнал.
Напомних на Тай Дей:
— Ние сме гъби.
— Ъ?
— Държани на тъмно? Хранени с диета от конски лайна? — щяхте да си помислите, че ще си спомни. Но той дори не бе заинтересован да опита. Като повечето Нюен Бао, прикрепени към Отряда.
— Няма значение.
Чичо Дой се опита да се самопокани на срещата. Двама пазачи със суров взор пристъпиха пред него. Той избра да се размотава наоколо заедно с другите Нюен Бао. Никога не беше го правил преди. Той изглежда търсеше Джоджо — някогашния телохранител на Едноокия. Джоджо не беше от стадния тип, дори и спрямо другите Нюен Бао.
Вмъкнах се в бараката на Стареца.
Там се беше насъбрала цяла тълпа. Чакаха мен, очевидно.
— Да започваме — каза Знахаря. — Първо, получихме информация. Слухът е верен. Могаба определено си осигурява поддръжката на Радишата. Започнал е да събира войска някъде на юг от Деджагор. Докладите не обясняват къде, но твърдят, че неговите хора са започнали да конфискуват от местните най-добрите обработваеми земи, за да могат да се изхранват. Ръководството в Талиос все още не е решило какво точно да прави. В действителност преобладава мнението да ни забравят напълно. — Капитанът не разкри своите източници. Някои от новините идваха от мен и Господарката, сънували или бродели с призрака, когато Пушека не беше напълно безполезен. Той добави: — Изглежда Могаба ще се радва на подкрепата на няколко малки спомагателни роти, набрани от религиозните секти, озлобени срещу нас или наши приятели.
Кинжала се подсмихна.
89
Мълчанието се проточи. Намерих очукано канче, останало от славните дни на Киаулун, и си налях чай от гърне, окачено над недодяланото огнище на Знахаря. Течността беше по-горчива от лекарство. Която обясняваше защо все още беше там. Престорих се, че й се наслаждавам.
— Клетус — обърна се към него Знахаря, — какво е положението със земеделието? — само в Черния отряд инженер по обсадата ще отговаря за земеделието.
— Нищо ново за докладване — обади се Клетус, — изключителна реколта, която заплашва да узрее по-рано, отколкото предсказваха местните жители. Май е най-добре да се установим тук. — Клетус и неговите братя събираха около себе си фракция, заинтересована от заселване. Те смятаха, че новите им оръжия могат да обезсърчат и най-решителните врагове. Но не изтъкнаха по-силни съображения.
Отрядът се бъхтеше през ада от векове. Сега притежавахме богата провинция, добра крепост и нашите единствени сериозни врагове бяха на стотици мили и май не изгаряха от желание да ни преследват в скоро време.
Не се заслушах в изложението, последвало догадката, че боговете ни обичаха, защото нашата реколта се развиваше така добре. Не обърнах внимание, докато Лонго не започна да ни разказва защо вече не трябва да се страхуваме от никой.