— Жреците смятат, че той би трябвало просто да контролира териториите, които прегазихме. Някои от тях са наистина развълнувани от възможността да реализират голяма печалба. Но Жената просто иска да ни задържи на юг от планините — подсмихнах се. — Неговата работа ще бъде същата, каквато беше, докато работеше за Дългата сянка. Само дето ще запушва бутилката от другата страна.
— Един ден Могаба ще дойде — отбеляза Иси, — както каза Синдаве.
Знахаря изсумтя отново.
— Ако не носи планина и половина дървен материал, хвърчила и тонове бамбук, и пристигне през лятото… — обади се Кофата.
Лонго изграчи:
— Той може да си вземе селяни, за да му носят снаряжението, а после да ги изяде.
Синдаве, Очиба и Иси се ухилиха кръвнишки.
— Да се придържаме към работата — прекъсна ги Знахаря. — В Талиос настъпват промени. Благодарение на таланта на Мъргън ние знаем за някои от тях.
Всички го чакаха да каже още нещо. Той не го стори. Накрая Господарката отбеляза:
— Ловеца на души все още е проблем.
Определено. Тя не бе отговорила на канонадата на Господарката. Все още. Не се предполагаше да я търся, но знаех, че се навърта наоколо. Прикриваше се с илюзии и се движеше много. Бях напълно сигурен, че Ловеца не бе изгубила ищах да ни вгорчава живота.
Никой изобщо не спомена детето. Знаех, че е оцеляло и е спасено, но не от Кина, към която то изплакваше молбите си, а от Ловеца, под съпровода на весели подигравки. Господарката и Знахаря бяха вкоравили сърцата си — съвсем разбираемо. Те не бяха общували с нея повече, отколкото с непознато дете, родено в същия ден на другия край на света.
Не можех да кажа нищо. Предполагаше се да отбягвам Ловеца, докато не получех специална заповед за обратното. Толерантността на Стареца към моите импровизации беше изчерпана.
Той не можеше да ми прости за загубата на Дремльо.
— Какво става с роднините ти, Мъргън? — попита Знахаря. — А относно Гоблин и Едноокия?
Какво можех да кажа?
— Все още липсват. — Това не можеше да бъде приписано на мен. Все още не. Но той вероятно щеше да намери начин.
Нашият последен контакт с някой от тях беше, когато част от войниците на Гоблин пристигнаха с окования Прабриндрах Драх, с Лиза Боуалк, зъбеща се в клетка на каруца, и нито дума за това къде е Гоблин и защо е там. Не предполагах, че липсата му представлява част от майсторския план на Стареца. Отказвах да повярвам, че Знахаря може да планира толкова далеч напред. Малкият магьосник с нездрав цвят на лицето беше някъде там, навън, разигравайки своя собствена схема.
Вече не ми се отдаваха много възможности да го потърся. Сега сънищата не ме спохождаха толкова често. Ако се случеше, първо посещавах Сари. Сари и моя син, тази абсолютно красива лигавеща се бучка, която тя кръсти Тобо, защото не искаше да избере истинско име, без да бъда там, за да го обсъдим и да се разберем лице в лице как да се казва и защо.
Тя бе решена да се присъедини към мен, макар че дори и в най-отдалечените райони на блатата да бяха чули за разрива между Радишата и Черния отряд. Това щеше да изложи Сахра на по-голяма опасност, ако напуснеше храма. Почти всичките Нюен Бао, напуснали блатата си напоследък, бяха свързани по някакъв начин с Отряда.
Пазачите на Сари бяха нащрек. Сега очакваха тя да опита нещо — след като вече не беше с размерите на малка къща. Умна жена, Сари използваше тактиките на партизанската война, докато възстановяваше силите си. Ежедневно и по всякакъв начин правеше жреческото съсловие нещастно. Това беше лесно. Просто имитираше майка си. Когато дойдеше времето, вероятно щеше да им липсва ентусиазъм за задачата да си я върнат обратно.
Знахаря се взираше в Господарката. Чакаше я да каже още нещо за сестра си. Другите правеха същото. Ловеца тежеше в умовете на всички ни. Късметът никога не й обърна гръб, а злобата срещу нас продължаваше да нараства. Макар че вече нямаше как да навреди на нашето дело. Не можеше да ни стори нещо по-лошо от това да ни убие, нали?
По дяволите, всички ние сме приели смъртната присъда, присъединявайки се към Отряда.
— През последните нощи изчезнаха няколко войници — каза Господарката. — Мнозина вероятно са дезертирали. Но не всичките — тя махна. Иси и Очиба, вече осведомени, донесоха пред тълпата вързоп. Оставиха го на мръсния под.
Не напомних на Стареца, че можехме да се наслаждаваме на истински подове и обзавеждане, ако той просто бе благоволил да се пренесем в Наблюдателницата.