— Това може да е малко презряло — отбеляза Господарката.
Ох, ох!
Изи и Очиба развиха мъртвеца от обвивките му. Той не вонеше толкова зле, колкото очаквах. Изглеждаше съсухрен като стара мумия. Устата му зееше в писък, който никога нямаше да спре. Като че ли беше получил немалко охлузвания, преди да умре.
Трябва да си ги бе причинил сам през последната си битка.
— Пипнала го е сянка — казах аз.
Ненужно.
Знахаря ме изгледа. Свих рамене.
— Нито една сянка не премина, докато бях на стража аз. — Бях сигурен. Иначе щеше да се вдигне врява.
— Значи, портата е под контрол — каза той. — Остава да е тя, събрала оцелелите питомци на Дългата сянка.
Ловеца беше новият Господар на сенките. Вероятно подобряваше уменията си.
Господарката отбеляза:
— Нищо не можем да сторим срещу такива нападения, с изключение на това никъде да не ходим сами и без бамбуков прът… Какво става с него?
Онзи, който тя имаше предвид, беше летописецът на Отряда, който бе започнал да издава чудати звуци. Мяташе се наоколо, очевидно опитвайки се да глътне собствения си език. Така ми казаха по-късно. Тогава бях напълно извън досег с тялото си. Бях муха, която не забеляза приближаването на мухобойката. Посетих равнината на костите, на всичките й места едновременно, за миг, продължил цяла вечност. Бял гарван ми се подиграваше. После аз бях белият гарван. Тогава отидох отвъд, но не следвах обичайния си маршрут. Не успях да видя всичките онези свадливи старци, мръщещи се от ледените си пашкули. Размахах крила надалеч, през завеси от тъмнина назад към онези мършави и чудесни дни, когато за пръв път срещнах моята Сари, после преди това, когато видях собствения си призрак и се присъединих към него в обиколка на обсадения град. Нито дума, излизаща от невидимия ми клюн, не беше моята, но лудата жена, която ги създаваше, не изглежда да обръщаше внимание или наистина не ме манипулираше тя. Горкият аз. Бях като пеперуда, подхваната от неочаквана буря. Отчаяното ми блъскане с крила не успя да възпре вихъра, безразличен към моето съществуване.
Видях много смърт и отчаяние. Не научих нищо ново и не забелязах нещо, с което да не бях имал близка връзка в миналото.
Ловеца вероятно само ме беше смушкала мимоходом, защото й е скучно или може би изобщо не подозираше, че ме разтърсва. Нямаше значение. Не можех да си отмъстя. Всичко, което бях в състояние да сторя, бе да размахвам крила като глупак и да се надявам, че ще преживея още една буря.
Настана тъмнина.
90
Събудих се в нишата, където обикновено съхранявахме Пушека. Беше тъмно. Нямах представа колко време съм прекарал навън. Срещата бе приключила, това изглеждаше сигурно. Не долавях и звук.
Започнах да изпълзявам от нишата и открих, че бях невероятно слаб. Краката ме предадоха, когато се опитах да се изправя. Строполих се през завесата, закриваща нишата.
Внезапно се чу припкане на мишка. Повдигнах глава. Малкото светлина издаде гризача. Тай Дей натрупваше хартии на купчини, докато се опитваше да изглежда невинен. Вероятно беше. Той не можеше да чете.
— Ето те и теб. Започнах да се тревожа — той ми помогна да се изправя. — Какво се случи?
Коленете ми бяха като гумени.
— Получих един от онези пристъпи, които ме спохождаха, докато бяхме в Деджагор и Талиос.
— Защо те?… Всички се разотидоха оттук преди часове. Дори пазачите напуснаха.
— Кое време е? — срещата започна рано сутринта.
— След час ще мръкне.
— По дяволите. Значи съм изгубил цял ден — Тай Дей ми помагаше да стоя на крака. Не го отблъснах. Потърсих храна. Тя винаги ми помагаше след дълго бродене в призрачния свят с Пушека.
Сега не беше същото. Студеното, жилаво и препечено овнешко изобщо не ми помогна. А и нямаше нищо друго.
Онова, за което жадуваше душата ми, беше нещо алкохолно. Наистина, явиха се неколцина аматьори, за да заемат мястото на Едноокия. Най-известните сред тях — Уилоу Лебеда и Бесния Корди, останаха с нас, въпреки че бяха свободни да се върнат на север. Корди вече не усещаше онзи огън в стомаха по отношение на Радишата. Но техният продукт не беше добър. И, ако исках да се сдобия с малко, трябваше да стане чрез посредници, понеже всички се преструвахме, че съблюдаваме правилата.
Но аз напоследък подозирах къде Едноокия би могъл да крие своето производствено оборудване. В старата ми землянка имаше малка, укрепена бърлога, където пазех аналите и някои лични вещи. Тя преживя разрушенията невредима. Майка Гота помогна за изграждането й. Изпълзяхме от бараката на Знахаря, аз — с все още треперещи крака и вкопчен в Тай Дей.