— Бих преминал и през ада, за да се преместя в шибаната крепост. — Претърсването й беше приключило, но цялата тълпа все още беше разпръсната по хълмовете, понасяйки несгоди. Оставаше един час дневна светлина. — Къде са всички? — не виждах жива душа наоколо чак до руините на Киаулун. Това ми причини лек пристъп на страх. Дали се завърнах в света, който бях напуснал, пропадайки? А ако бях прихванат в друго измерение на сънищата?
— Всички се разотидоха. Дори пазачите — Тай Дей повтаряше новините, сякаш говореше на някой едновременно глух и тъп. — Иначе не бих могъл да вляза в подслона на Освободителя.
Беше изминало доста време, откакто за последно нарекоха Стареца така.
— Предполагам, че чичо Дой е отишъл да им хвърля по едно око.
Тай Дей не отговори.
Насочих се към бившия си дом.
— В сравнение с бункера, в който се преместихме, тази кочина е палат.
Господарката и Стареца бяха превърнали бърлогата ми в затвор. Страничният вход откъм склона, който бяхме прокопали за майка Гота и Дой, сега зееше отворен към площадката на чичо за тренировки, сега превърната в кошара, изградена от пленени копия. Там лежеше в клетка Лиза Боуалк, положила муцуна на лапите си, изложена на природните стихии, унило примирена. Прабриндрах Драх крачеше вяло, като се пазеше от блестящите остриета и ноктите на видоменителя. Той изглеждаше спокоен, явно смяташе положението си само за временна несполука.
Дългата сянка, Оплаквача или Нараян Сингх не се виждаха навън.
Отсъствието на Сингх не изненадваше. Той се чувстваше наказан, ако го оставеха на светло. Но нещата не стояха така с бившия Господар на сенките — той яростно ненавиждаше тъмнината. Страхуваше се от това, което се спотайва там. Бедното старо момче беше изгубило цялата си самоувереност. Прекарваше повечето от времето си треперейки, люшкайки се и хленчейки на себе си. Губеше тегло. Което изглеждаше трудно за вярване.
Зловонието беше ужасно. Сега тези хора нямаха приятели. Живееха по-зле от животните в най-жестокия зоопарк или скотобойна за угоени говеда. Преминаващите бяха насърчавани да измъчват Дългата сянка и живия светец на Измамниците.
Оплаквача не си бе заработил челно място в черния списък на Господарката. Той беше третиран с безразличие, макар и хранен с най-добрите отпадъци от масата.
Пушека също трябва да беше някъде вътре. Към него и принца се отнасяха най-добре. Хранеха и Боуалк, иначе пренебрегвана, ако се държеше добре.
Знак, който можеше да бъде разчетен само от неколцина, настояваше, че Прабриндрах Драх е почетен гост. Нечия малка шега.
— Една добра буря би помогнала с миризмата — казах аз. Погледнах към небето. В скоро време облекчението не изглеждаше вероятно.
Тай Дей изсумтя. Направи ми знак с вдигната ръка.
Ставаше нещо. Той стоеше нащрек с разширени ноздри. Главата му потрепваше конвулсивно, докато се опитваше да чуе нещо.
Замръзнах. Това беше работата му. Призванието му.
Сега го долових и аз. Драскане от вътрешността на дупката. Бяха изминали месеци и все още нямах ясна представа защо Дългата сянка и Сингх остават между живите. Продължаваха да пърдят наоколо. Знахаря и Господарката щяха да съжаляват, че не са се отървали бързо от тях.
Господарката си мислеше, че може да са от полза. Някога. Някъде. Някак.
— По-добре разбери какво е това — казах аз без всякакъв ентусиазъм. Този тип неща винаги означават беля. — Какво стана с чичо Дой? — присъствието му наблизо щеше да е удобно, ако се случеше нещо. Носех само малка бамбукова пръчка с три заряда.
Тай Дей прескочи до камарата с дървен материал на щаба, сега обслужвана от селяните доставчици на Дългата сянка, и избра еднометрова цепеница с як пирон в единия край. Направи жест напред.
Пристъпих и дръпнах рязко вратата на моя бивш дом.
Нараян Сингх, живият светец на Измамниците, се строполи в здрача. Беше прекарал вътре дълго време. Кожата му по природа беше тъмна, но сега беше клисава и червясала. Вероятно Господарката правеше повече, отколкото просто да го държи наквасен в собствените му нечистотии. Умееше да бъде изкусна, когато пожелае. Просто не й се искаше толкова често.