— Не съм роден за това — оплакваше се Гоблин. — Никой не го заслужава. Най-малко аз. Какво изобщо съм сторил на Стареца? Е, добре, може би аз и Едноокия пиехме малко и понякога ставахме свадливи, но какво от това? Щом и Дремльо го прави, това е просто висок младежки дух.
Естествено, той пропускаше факта, че когато той и Едноокия се напиеха, винаги успяваха да се скарат и започваха да мятат нескопосано измислени магии наоколо, взривявайки нещата далеч по-лошо, отколкото някога би могъл Дремльо.
— Човек понякога трябва да разпусне, нали знаете какво имам предвид? Никой някога не е пострадал, нали?
Това вече не беше преувеличение, а откровена измислица.
— По дяволите, в свят, в който има дори капка справедливост, аз щях да бъда пенсионер някъде, където виното е сладко и момичетата оценяват мъжа с опит. Отдадох на Отряда най-добрите векове от живота си.
Гоблин ненавиждаше да командва. Това значеше да се налага да мисли и да взема решения. И да поема отговорност. Гоблин също мразеше всички тези неща. Той просто искаше да пътува през живота, правейки само онова, което е необходимо, за да печели, докато някой друг мисли и взема решенията.
Гоблин мразеше и тежката работа, а в тази пустиня на всеки му се налагаше да си съдере задника от бачкане, за да остане жив.
Накарах Пушека да ме издигне нависоко, чак до малцината орли, успели да оцелеят там, за да видя какво толкова е развълнувало Гоблин.
Той не бе преувеличил относно пустинята.
Покрай брега Шиндай Кус беше изцяло златен пясък. Прибоят го носеше от дълбините.
Непрекъснатите вихри разнасяха пясъка навътре, остъргвайки повърхността на хълмовете, които — като се извисяваха все повече и се разпростираха на изток, образуваха Данда преш. На крайбрежието няколко от хълмовете се извисяваха на повече от сто стъпки над пясъка. Никой от тях не показваше и най-бегъл признак за ерозия от вода. Тук не беше валяло от хиляда години.
Започнах да слизам. Гоблин и двамина други вървяха бавно, отдалечавайки се от брега, като оглеждаха околността. Нещо изригна от пясъка напред. Нещо невъзможно. Чудовище, което не би могло да съществува в този свят, дяволско изчадие с размерите на слон, но с повече крака и косми от тарантула, плюс нещо като пипала на сепия и опашка на скорпион, която размахваше за равновесие. То се олюляваше нестабилно наоколо. Очевидно бе лежало там дълго време, изчаквайки стъпки, които да го призоват.
Спътниците на Гоблин избягаха. Малкият магьосник прокълна и каза:
— Друго, което ненавиждам, са нещата, които изскачат от пясъка.
Докато чудовището още се осъзнаваше, той го удари с един от най-добрите си трикове. В ръката му се появи нещо, подобно на три стъпки широка трилъча метателна звезда, сякаш от цветно стъкло. Той я запрати. Чудовището изрева в гневен изблик, когато звездата преряза двойка пипала и няколко крака от дясната му страна. То се опита да нападне Гоблин, който заложи на най-добрата част от храбростта си и си изнесе задника.
Чудовището започна да се влачи наоколо в голям кръг, оставяйки бразди в златния пясък. То изгуби интерес към мъжете на брега. Известно време се опитваше да постави крайниците си обратно, но присаждането не се получи. Накрая чудовището просто се разтрепери силно и започна да се закопава обратно в пясъка с крайниците, с които все още разполагаше.
— И друго нещо, което ненавиждам — жалваше се Гоблин, — е цялата идея за Сенчестия път.
Сенчестият път беше някакъв таен проект, за който бях държан в неведение, защото не беше нужно да знам. Бях подочул името, споменато веднъж или два пъти.
— Дори започвам да се чудя доколко харесвам Знахаря. Това лайно съвсем е откачило. Надявам се кучият син да прекара задгробния си живот на място като това.
Вече нямаше нужда да проверявам Гоблин. Той бе добре. Като всеки добър войник, щом псува, значи е наред.
Отправих се назад към Деджагор.
Дойдох на себе си в каруцата на Едноокия. Бях гладен и жаден. Пушека миришеше зле.
— Едноок! Трябва да хапна нещо. Къде е временната столова?
Черният дребосък промъкна отвратителната си шапка в каруцата.
Едва можех да различа също толкова грозното му лице. Навън вече трябва да се мръкваше.
— За нас е в цитаделата.
— Не е ли прекрасно! Вероятно няма да ям месото — Могаба и неговите приятели, още на наша страна тогава, бяха издържали обсадата в цитаделата, хранейки се с невинни граждани джайкури.