— Знаеше ли, че Едноокия държи твоя лък?
— Моят лък? Какъв лък?
— Онзи, който Господарката ти подари.
— Не. Не знаех. Макар че може би съм му казал някога да ми го пази. Или нещо такова. Не съм го виждал толкова отдавна, че съм го забравил — той подуши въздуха. — Какво друго откри? — още смърдях на бира.
— Всякакви съкровища. И косвеното доказателство, че Едноокия не е планирал да отсъства завинаги.
Знахаря изсумтя. Беше станало твърде тъмно, за да успея да разчета добре изражението му. Дали беше смутен, защото бях разбрал нещо? Или обмисляше възможностите?
— Не мога да повярвам — казах аз, — че намирането на Дремльо би причинило толкова много вълнение.
— Господарката се надяваше, че всички ще успеем да сгащим и Ловеца.
— Но ние вече знаехме, че тя е добре. Изпращаше ни сенки. Набъркваше ми се. — Може би тя просто ме гъделичкаше, защото бях там, когато нейната голяма сестра я дръпна за плитчиците.
— Не знаехме. Само подозирахме. Ако Дремльо е бил неин затворник и е избягал, значи тя все пак няма пълен контрол. Няма човек наоколо, на който да не му се иска да прибави Ловеца към нашия зоопарк. А и имаше известен шанс… момичето…
Аха. Имаше възможност да си върнат дъщерята. Може би, когато никой не гледаше.
— Къде е Господарката?
— Още е някъде там — тонът му ми показа, че бях изчерпал квотата си от въпроси в тази област.
— Дремльо каза ли нещо полезно? — попитах аз.
— Не проговори изобщо. Държи се, сякаш не е тук.
— Точно от каквото тази команда се нуждае. Още един идиот.
— Намирането на тайника на Едноокия ми напомни. Да си се препъвал в някой от нашите блудни магьосници напоследък?
— Не сънувам толкова много, шефе. Когато го правя, винаги е в реално време. Което означава само след мръкване, когато могат да се скрият много по-добре. А и се налага да се скатават, ако все още са в тази част на света. Вече не откривам дори следи от огън.
— Едноокия е наясно кой го търси и как — Знахаря се умисли. — Ако трябва да съм откровен, Мъргън, те не ми липсват напоследък. Беше гениално хрумване, ако мога да се изразя така, да ги разделя. Нямаше да успея да преживея последните няколко години, работейки по двадесет часа, а те да се дърлят над главата ми през цялото време.
— Помисли си дали не са обединили сили там и да са предизвикали горски пожари и лавини, които да отбележат случая.
— Продължаваме да имаме земетресения.
— Тревожа се за тях, шефе. Заради копието.
— Копие? Какво копие?
— Черното. Казах ти, че го открих. Онова, което Едноокия направи, докато бяхме в Деджагор. Той не го е взел със себе си. Но и не се е върнал за него.
— И?
— Щеше да го направи. С помощта на някакво тайно заклинание, ако се налага. Копието беше важно за него. Не се перчеше, но той го смяташе за своя шедьовър. Не би могъл просто да го захвърли — без значение колко много пъти се е налагало Отряда да зарязва всичко и да бяга.
— Казваш, че той ще се върне?
— Казвам, че мисля да го е планирал. Той може би не е бил сто процента сериозен за приставането. Няма да е за пръв път, когато мъж не е напълно откровен с жена.
Знахаря ме гледаше, сякаш се опитваше да разбере какво наистина става вътре в главата ми. После сви рамене и каза:
— Възможно е. Вие, хора, занесете Дремльо в подслона ми. Оставете го на масата за прегледи.
— Добра идея — казах аз. — Виж доколко зле са се държали с него.
Знахаря изсумтя.
— Ти оставаш тук, навън — обърна се той към Тай Дей, който стоеше над нашите находки, криейки бутилката бира зад гърба си. — Ти идваш с мен, Мъргън — сякаш Тай Дей се нуждаеше от напомняне, че Стареца не го искаше в къщата си. — Джамадар Субадир. Виж дали онези затворници са обезопасени достатъчно. И се увери, че останалите ни гости не са надминали себе си.
— Принцът не се опита да ни погоди номер — казах аз. Прабриндрах Драх не биваше да търпи унижението на оковите. Нашите талианци не биха го понесли.
Шпионирах как чичо Дой наблюдава от сенките, скръстил ръце. Чудех се защо остана с нас. Нараян Сингх? Едва ли. Постоянството му вдигаше нивото на параноята ми винаги, когато мислех за него.
Знахаря, разбира се, беше по-подозрителен и от мен.