— Това е живот — избоботи Кофата, подчертавайки мисълта си с оригване.
— Ако обичаш да лагеруваш навън — казах аз. — Времето е добро. Но, ако зависи от мен, бих живял както в Талиос. Обаче без цялата работа.
— Каква работа? Никога не съм те виждал да помръднеш и пръст.
— Трябваше да поддържам усмивката на Сари.
— Стига си натяквал, глупако.
— Този тип така ли хърка през цялото време? — попита Червенокосия.
Имаше предвид Тай Дей, който се беше наместил до стената на нашия бункер, хъркайки и сумтейки в студа. Беше изсмукал доста, като за него. Другите Нюен Бао го отбягваха.
— Само когато си е изкарал добре.
— За пръв път, а?
— Доколкото знам. Но не съм присъствал на първата му брачна нощ.
— Стареца се вслушва в думите ти — каза някой. — Защо не му прошепнеш някоя и друга сладка приказка как ще е добре да поемем нагоре по склона?
— Защо да искам да го правя?
— Щото, като стигнем до Катовар, цялото пътуване и биене и лайна ще приключат. — Пауза. — Нали?
Не знам.
— Нямам и понятие. Изкачете се двадесет крачки по хълма и ще стигнете до границата на онова, което знам.
— Мислех си, че всичко е в онези стари книги.
Всичко беше. Но нямах правилните стари книги. Хвърлих поглед към Тай Дей. Започваше да изглежда, сякаш той имаше добра представа.
— Забавлявах се толкова, колкото мога да понеса, момчета — разгънах наранени колене, станах и се запътих към леглото. Докато прекрачвах Тай Дей, му казах:
— Не ме буди, заради каквото и да е, освен изтичане на сенки. И се увери, че си оставил малко свинско за чичо.
Беше добре, че покривът на бункера се намираше достатъчно ниско, за да ме принуди да пропълзя вътре на ръце и колене. Така сполучих да не падна.
Първо се препънах в Дремльо, после в копието на Едноокия, което нямах идея защо бяхме взели със себе си, а го бях зарязал насред каменния под.
Паднах на сламеника, без да се осакатя.
Знам, че бродих насън, но не си спомням къде ходих. Имам неясни спомени за Сари и лек сблъсък с Ловеца на души — така горяща от желание да ме избягва, както и аз нея. Събудих се с главоболие, силна жажда, отчаяна нужда да стигна до отходното място и много лошо настроение.
— О, зарежи глупостите, ти, дърт мошеник — казах на чичо Дой, след като се изсулих от колибата. Той безчувствено отприщваше Нюен Бао пъкъл над Тай Дей, използвайки всичките високопарни приказки, които се демонстрират, когато някой се е отрязал и се е направил на гъз. — Проклятие, колко е светло навън. Тай Дей, вдигай си задника! Пий вода. По дяволите! — аз самият се налочих с вода. Бях малко позеленял. Ако не завалеше скоро, щеше да се наложи да се поизмия.
— Знаменосецо!
— Ъ? — Озовах се обграден от Иси и Очиба. — Вие, хора, от земята ли изскочихте или какво?
— Чакахме — каза Иси.
— Твоите хора са твърдоглави, като бранят почивката ти — добави Очиба.
Тяхното държание беше някак обезпокоително.
— Браво на тях. Какво става? — очевидно не бяха трамбовали дотук за упражнение.
Иси владееше наречието на Градовете на скъпоценните камъни по-добре от Очиба, но дори и той не го говореше сносно.
— Капитанът и лейтенантът искаха да знаеш, че затворникът Пушек е погубен.
— Погубен? Това умрял ли значи?
— Като камък — успя да се изрази Очиба.
Спомних си някои живи и скокливи камъни, които срещнахме много преди тези твърдоглавци да са се присъединили към тайфата. Не им ги споменах. Никой не го е грижа тези дни за Равнината на страха.
— Убит — добави Иси, защото си мислеше, че не съм разбрал.
Замръзнах с отворена уста. Накрая успях да кажа:
— Да отидем ей там, където ще можем да си поговорим — сграбчих един гарваноубиец и ги поведох през склона достатъчно далеч, че никой да не успее да ни подслуша.
— Дайте ми някакви подробности. — Оръжието се оказа ненужно. Черните птици не бяха наоколо.
— Гърлото му беше прерязано — каза Иси.
Как би могло да стане?
— Как би могло да стане? Трябвало е някой да пропълзи край Сингх и Дългата сянка, и Оплаквача… Не е бил някъде извън дупката, нали? — щях да бъда още по-шокиран, ако беше убит в землянката на Знахаря.