Чичо Дой си мислеше, че умира. Той опитваше да натовари Тай Дей с някакво задължение.
— Намери я, преди да се възстанови. Убий я, докато е уязвима. Изгори нейната плът. Разпръсни пепелта й. Разпилей я с вятъра.
Тай Дей не желаеше задължението.
— Аз не съм избраният, чичо. Вече имам мисия. Почивай. Дръж си езика — той знаеше, че слушам.
Окото на чичо се насочи към мен. Сега и той разбра, че слухтя. Но беше убеден, че виждаше Смъртта да наднича над рамото ми. Той продължи да говори.
Казаното от него имаше смисъл. Ако приемем, че „Хилядите гласове“ бе Ловеца на души. Което си беше добър прякор за нея, особено където не си беше правила труда да се представя.
За съжаление чичо и Тай Дей не хвърлиха повече светлина с обясненията от типа „както знаеш“, така че само можех да запълня празнините с предположения. Останах с впечатлението, че този „Хилядите гласове“ бе откраднал нещо от Нюен Бао. Чичо го назова Ключа. Ключ за какво, не спомена. Тай Дей нямаше нужда да му се обяснява.
Стремежът за връщането на въпросния ключ можеше да обясни защо чичо следваше Отряда. Вероятно изясняваше и неговите изчезвания посред нощ, толкова продължителни след Чарандапраш. Подозирах, че и по-рано пред мен са се разкривали указания, но съм бил твърде глупав, за да ги схвана или запиша.
Чичо Дой ставаше все по-слаб. За мъж, толкова физически и умствено силен като него, това загатваше, че вероятно имаше право за малкото му останало време. Отстъпих пред изкушението и се отдадох на дребнавост без задръжки. Подвих крака толкова близо до стила на Нюен Бао, колкото успях:
— Има ли нещо, което искаш да предам на Сахра, когато дойде тук?
Единственото му око ме гледаше неподвижно. Той потрепна, докато Тай Дей обели голямо парче струпей от другото му око, но взорът му не мръдна.
— Знам от отдавна. Както и че имаме син. И не мога да открия опрощение в сърцето си.
— Получил е повече наранявания, отколкото си мислех — обади се Знахаря. — Тази ръка е счупена. Вероятно и кракът му.
— Срещнал е Ловеца — казах аз. — Може би, когато тя се е измъквала. Може да я е наранил някак.
— Това би обяснило меча. Както и относително доброто му състояние. Какво бръщолевят? — ние, разбира се, шепнехме на диалекта на Градовете на скъпоценния камък.
— Той е сигурен, че умира. Опитва се да прехвърли някакво задължение на Тай Дей. Тай Дей не го иска. Мисля, че Ловеца е посетила блатата между времето, когато пробихме обсадата на Деджагор и преместването на моите роднини при мен в Талиос. Тя е откраднала нещо наистина важно за Нюен Бао, очевидно смятано за предмет на властта в тяхната религия — като свещена реликва, и стремежът на чичо е да си го върне.
— Той все още не е готов да предаде богу дух — ми каза Знахаря. — Изглежда по-зле, отколкото е. Половината от тази каша не е неговата кръв. Дой ще е наред, ако успеем да победим инфекцията. Но не бива да му го казваш. Остави го да говори.
Аз преминах на Нюен Бао:
— Тай Дей, моят капитан изразява съжаление, че вашите хора не се държаха честно с нас. Както и да е, в чест на Сахра и защото го поисках като за член от семейството ми, Знахаря ще направи всичко по силите си, за да улесни преминаването на чичо Дой обратно в Као гум — Као гум беше едновременно място или състояние на съществуване, което можеше да се опише като централното хранилище на души във вселената. Не бях сигурен кое, защото Нюен Бао не обсъждаха своите религиозни вярвания. Както и да е, Као гум представляваше онова, в което душите чакаха да се върнат в света, ако не бяха натрупали достатъчно добра карма, за да напуснат Колелото на живота. Гуни наричаха техния аналог Суега, което според тях можеше да е няколко места едновременно, включително рая и ада, с чакащата душа, получаваща полагащото й се според съответния списък с нейните добри и лоши дела.
Моите коментари поставиха на изпитание честта и предаността на Тай Дей. Той ми се ядоса.
— Твърде много неуважение, братко.
— Тогава ми обясни — казах аз, — защо да се отнасям по-добре към него, отколкото към някой дразнещ втори братовчед?
— Невежеството е твоят щит — посъветва ме Тай Дей. — Дай ми благословията си.
— Пробвай някъде другаде.
— Не казвай нищо повече.