Започнах да подозирам, че вече бях отишъл твърде далеч с приказките, така че нямаше проблем да изпълня желанието му:
— Имаш я.
През следващия четвърт час чичо шепна няколко пъти на Тай Дей. Думите му си бяха чисто бълнуване. Нищо от казаното не осветяваше положението по-добре. После той изпадна в безсъзнание, защото Знахаря му беше дал нещо за болките. Не успокоих Тай Дей относно събуждането му. Оставих го да бъде поразен от медицинската магия на Стареца. Нека да чувства дори по-голямо задължение, отколкото изпитва вече.
След като чичо не беше на себе си и не можеше да ни оказва съпротива, ние му наместихме кокалите и почистихме раните му. Нямаше много поразена плът за изстъргване. Огнените кълба бяха свършили повечето необходимо обгаряне.
Но отсега нататък чичо щеше да носи някои големи белези.
Както и вероятно нямаше да може да използва напълно дясната страна на тялото си. Дясната му ръка беше счупена на три места. Едното представляваше сложна фрактура. Беше счупен и десният му пищял, на около педя под коляното.
На Тай Дей изобщо не му хрумна да попита защо подпомага наместването на костите на мъж, който е на път да умре.
Той се намираше в друг свят. Общуваше със своята душа, с нещото, което го правеше Тай Дей.
След известно време каза:
— Оспорих решението им, когато отпратиха Сахра. Моят глас беше твърде незначителен, за да има някаква тежест — той не ме гледаше, докато говореше. Езикът на тялото му ми каза, че не беше нещо, което някога би обсъждал отново.
95
На следващата сутрин заговорих предпазливо няколко гуни относно митологията на Нюен Бао. Не ми помогнаха. Натресох се на тресавище от презрение. Ако гуни имаха някаква власт над концепцията, те биха окичили Нюен Бао с определението еретици. Но нямаха. Талианското общество беше твърде плуралистично относно религията. Никой, с който говорих, не знаеше какво може да е Ключът. Подозирах, че вероятно не е религиозна реликва, макар че бях подочул достатъчно, че за да разбера, че представлява едно от големите съкровища, укривани в храма, където бе затворена Сахра. Чудех се каква би могла да бъде връзката. Ако изобщо имаше някаква.
— Започвам наистина да се изморявам от тази екскурзия — казах на Тай Дей, когато тръгнахме през долината в отговор на повикване от Върховния главнокомандващ. Недалеч от нас сенчести доброволци помагаха за посева на зърно, което беше братовчед на ечемика, работейки за дял от реколтата. Знахаря знаеше, че местните жители ще ни мразят по-малко, ако им помагаме. Имах чувството, че собствената им продукция не беше толкова лоша и би трябвало да скътаме нашите остатъци вътре в Наблюдателницата. Със сигурност, с каквато зимата следва лятото, щеше да дойде денят, когато щяхме да се нуждаем от всяко зрънце резерва. Стареца настояваше, че съм бил белязан твърде дълбоко от миналото си и така никога няма да надрасна Деджагор. Може би беше прав. Ние всички сме общият сбор от нашето минало — добро и зло.
Тай Дей не каза нищо. Тази сутрин изглеждаше по-сдържан от всякога. След миля надолу по пътя продума:
— Ти знаеше, че чичо няма да умре.
— Аха.
— Ти искаше да го манипулираш.
— Аха. Така че ми кажи. Какво е Ключът?
— Нещо, което трябваше да бъде унищожено много отдавна.
Споменах ли, че той вече не говореше? Проверих, за да се уверя, че бях с моя дългогодишен другар.
— Голяма магия, а?
Той разбра думата от контекста.
— Голяма беда. Всички предсказания, всички предмети и инструменти за пророчество не носят нищо друго, освен проблеми.
— Този Ключ дали не е свързан с пророчеството на Хон Трей? — все още не го бях изяснил, макар и да съм част от него и да съм женен за друг участник. Сари винаги твърдеше, че не знае, че е просто жена.
Тай Дей бе преоткрил своята увереност и мълчанието си. Отказа да каже каквото и да е.
— За мен ли си приказвахте? — попитах аз, когато нахлух в бърлогата на Знахаря и всички внезапно млъкнаха, втренчени в мен — единственият, който поздрави.
— Може би — отвърна Господарката. Тя ме наблюдаваше замислено, очевидно чудейки се какво се случва вътре в мен тези дни.
Мускуса, Хагоп и двама други от Старата банда бяха там. Иси и Синдаве също присъстваха. Доста старши талианци си заслужаваха отбелязване на отсъствие, както и Кинжала. Не го срещахме често напоследък, макар той и Господарката да работеха заедно от години. Изглежда имаше отлив на доверие.