— Добре. Прав си. — Тази работа ме беше разтърсила и изплашила повече, отколкото осъзнавах. Оставих Кофата да поеме нещата. На него не му се налагаше да минава през Портата на сенките, така че можеше да остане спокоен и разумен.
Знаменосецът винаги е първият човек във всеки набег на Отряда.
Бях толкова далеч на възвишението, където никой от нас не беше стъпвал. Знамето трепереше в ръцете ми. Уповавах се на него и зяпнах руините, опитвайки се да поема по пътя, който трябваше да следвам. Кофата се намираше на няколко крачки зад мен, препредавайки инструкции към Червенокосия. Той поставяше наблюдатели. Не исках да ме изгубват от поглед и за секунда, изобщо. Ако сенките ме пипнеха, останалите трябваше да знаят къде, кога, как и защо.
— Когато сте готови — изръмжах аз. Страхът ми нямаше да намалее, колкото и да изчаквах.
— Готов си — извика Кофата, — наври си въжето в задника и върви да бъдеш герой.
Да бъда герой. Не е нещо, което някога съм искал. Направих му неприличен знак с две ръце и сграбчих знамето, преди да успее да се прекатури.
— Ще се видим в ада, смрадливци — тръгнах нагоре по хълма.
Тай Дей нарами сноп бамбукови пръти и ме последва. Той се справяше по-добре в прикриването на страха си, но също им позволи да го овържат с въже около пояса. За в случай че се наложеше да бъде изтеглен назад през портата.
Знамето почти оживя в ръцете ми.
Знаех точния миг, когато преминах през портата. Почувствах се, сякаш бях пропаднал в студено езеро, което се състоеше само от повърхност. Мразът ме прегази, после остана зад мен, макар че се намирах на място, където беше студено през цялото време. Особен хлад — можеш да изпържиш яйца върху камъните, но умираш от студ.
Направих само няколко стъпки. Спрях. Чаках. Изминаха минути. Студът не си отиде. Взирах се нагоре по склона. И постепенно пътят стана по-ясен — тънка черна линия като полиран въглен, криволичеща нагоре по хълма като следата на змия, недостатъчно пияна, за да се заскита в безплодната пустош. Изчаках още малко. Нищо не ми скочи. Нито една сянка не дойде да се отърка в краката ми.
Знамето до голяма степен си изглеждаше като у дома си. Като че ли ме теглеше нагоре.
— Добре ли ме държите? — изкрещях на Кофата.
— Трябва да вървиш, докато опънеш въжето, приятел — отговорът и смехът на Кофата звучаха, сякаш стигаха до мен през дълъг метален тунел.
— Има въже и за теб, Кофа — направих още три стъпки. Тай Дей се влачеше след мен. На човека му липсваше ентусиазъм.
Не се случи нищо. Пристъпих още малко напред. Пътят нагоре по хълма блещукаше като полирана тъмнина, призоваваща ме напред. Страхът започна да се оттича. Бързо. Тай Дей каза нещо, но не го разбрах.
Опънът на въжето ме спря.
Бях се придвижил по-далеч нагоре по хълма, без да разбера. Бях достигнал края на въжето. Кофата ме дръпна.
— Засега достатъчно, Мъргън.
Да. Бях надхвърлил разстоянието, което възнамерявах да извървя. Но тук нямаше от какво да се страхувам, освен че Кофата ме дръпна отново, с по-голяма сила.
Заспусках се надолу неохотно. Тай Дей отново каза нещо. Погледах назад. Тогава разбрах какво искаше.
Тай Дей сочеше на север.
Светът изглеждаше трептящ, сякаш го разглеждахме през завеса от топлина.
— Хайде, Мъргън — извика Кофата. — Искаме да се върнеш и да запечатаме портата, преди да се стъмни — той отново дръпна силно въжето ми.
Човекът започваше да се изнервя.
Все още неохотно, аз прекрачих границата. Този път беше като пристъпване от зимата към лятото.
Тай Дей въздъхна. Сякаш си отдъхна. Хълмът никак не го привличаше.
Светът ми се беше променил. Съвсем незначително. Но още можех да видя дирята от полирана тъмнина, криволичеща там, където някога е имало път. Прахта и падналите камъни скриваха по-голямата част от него, но оставаше достатъчно очевиден, стига човек да го бе зърнал.
Почувствах, че бях различен след преминаването на онази линия.
— Добре ли си? — попита Червенокосия. — Изглеждаш странно.
— Оттатък е доста странно. Като тук, но е различно.
— Ъ?
— Не мога да обясня. Така се чувствам. Ще разбереш, веднъж, след като се изкачиш нагоре.