Кофата се присъедини към нас, намотавайки въжето.
— Добре ли си? Изглеждаш, сякаш си видял призрак.
— Просто оттатък е странно.
— Странно? Как? Вие не направихте нищо необичайно. Освен че ти малко се самозабрави. Което не се случи със спътника ти. Той просто стоеше там и трепереше.
— Това е част от усещането. Много е хладно. Не само физически. Повече като студа, който Кинжала твърди, че ще откриете в сърцето на жрец.
Трябва да съм изглеждал объркан.
— Ти ми обясни, че трябва да си там, за да разбереш — намеси се Кофата.
Посочих към Тай Дей:
— Човекът се държи глупаво като пън, но понякога ще те заблуди. Съвсем точно си ме разбрал, Кофа. Натрупайте още от оня светещ прах. И се погрижете всичките онези въжета да бъдат опънати и всичките капани за сенки поставени. Искам пълен комплект от…
— Успокой се — ми каза Червенокосия. — Ти се погрижи за всичко преди. Помниш ли? — войниците вече работеха, подсигурявайки нашата защита. Моята врява беше прахосване на притеснения.
— Да си кажа направо, онова беше страшно. Ще ми отнеме известно време, за да се успокоя. Подготвили ли сте пратеник за заминаване? Ще нахвърлям доклад за Стареца. После ще изпълзя в моя бункер и ще се запозная интимно с последната си стомна от лекарството на Едноокия. — Имах една стомна от най-могъщия дестилат на малкия магьосник, запазена за спешни случаи.
Днешното събитие ми се струваше такъв.
97
Еликсирът на Едноокия не уби страха, само го отблъсна за кратко.
Уплахата беше изумителна. Тя не ме парализира, нито беше толкова силна, че да скове мисленето ми, но остава в мен през цялото време, нефокусирана, без да сковава все повече по начина, по който расте страхът на бойно поле, ако някой ти скочи с парче остро желязо. Не я харесвах. Влошаваше настроението ми.
Вторачих се гневно в Дремльо.
— Ще ставаш ли някога за нещо друго, освен да превръщаш храната в лайна?
Дремльо просто си седеше в събиращата се тъмнина, върху онова, което някога беше сламеникът на майка Гота, взирайки се в безкрайността. Той не само че не се завръщаше, от което и да беше приказното царство, пленило неговия ум, но вече и едва се движеше. Правеше много малко от всичко. Когато го вършеше, изглежда силно го болеше. Ако продължаваше да не полага усилия, щеше да му се наложи да се надява, че някой от Отряда ще държи на него достатъчно, за да го носи.
Харесвах го повече от всеки друг, с изключение на Кофата, но не и дотам, че да го нося. Ще се видим, когато се върнеш, приятелче.
Не сме команда от типа „върви или умри“. Не напълно. Опитваме се да се грижим за хората си. Но има подразбиращо се предположение, че хората ни ще се пробват първо да се справят сами. Налице са множество прецеденти, когато сме прекратявали мъките на някой, превърнал се в твърде голям товар или опасност за останалите от Отряда.
Дремльо не отговори. Както винаги. Обърнах се на сламеника си. Опитах се да не мисля как утре ще трябва да се изкачвам по планината отново. Раздразнението ми нарастваше, като се сетех.
Усетих Ловеца на души някъде наблизо. Обаче тъмнината беше плътна. Не можех да я открия. Вероятно бях късметлия, че тя не ме търсеше. Макар че в момента не изглеждаше да се вълнува от нещо.
Бродех в призрачния свят. Знаех го. Но в пълната тъмница нямаше никакви отличителни особености. Не можех да се ориентирам.
Носех се.
Постепенно осъзнах, че не бях сам.
Някой ме наблюдаваше.
Или нещо.
Внимателният му поглед се изостряше все повече, колкото по-ясно го усещах. Тъмнината около мен си оставаше плътна, но по някакъв начин започнах да го съзирам.
Червени очи, жълти зъби, кожа, толкова по-черна от тъмнината, че блестеше като антисветлина… Кина. Разрушителката. Кралицата на Измамата. Майка… Не точно въплътеното зло — сенчестите настояваха, че една от проявите й е творческа — но бе дяволски сигурно, че представлява сила, достатъчно голяма, за да ми се дръпне лайното, ако прояви интерес към мен.
Май го правеше. Тъмночервените й очи пробиха дупка точно през призрачната ми душа. Голямото й грозно лице се сбръчка като пресъхваща обелена ябълка, после започна да се съсухря, докато не остана нищо друго, освен рубинена точка. Тя започна да се движи. В същото време имах засилващото се усещане, че някой се опитва да ме предупреди за нещо.