Кина? Да се пробва да общува? С мен? Но тя разполагаше със собствените си агенти в света.
Или пък не?
Нараян Сингх беше затворник. Дъщерята на нощта си оставаше пленник или вероятно беше мъртва. Напоследък нямаше никаква следа от нея. А Господарката беше обявила своята независимост отдавна. Сега тя представляваше просто магьоснически паразит.
Може би аз бях единственият тук, в света отвъд, когото богинята можеше да докосне.
Следвах червената точка. Тя ме отведе до равнината на старите кости. Разперих крила и спрях, кацайки на клон от голо дърво. Този път разлагащи се трупове лежаха разпръснати сред костите. Отново размахах крила и се плъзнах над тях отблизо. Бръмбари скарабеи се разпръснаха, ужасени от сянката ми. Никога преди в призрачния свят не бях виждал друго, освен няколко гарвана.
Кула от тъмнина се мержелееше на хоризонта, висока мрачна гръмотевична буря, изпълнена с тътнещи светкавици с цвят на кръв. Размахах натежали крила и се запътих натам. Изглеждаше като правилното нещо, което да направя.
За момент облакът разбули зло вампирско лице и много ръце. Те се протегнаха, за да ме приветстват.
След момент на дезориентация се плъзгах над земя, където само няколко искри светлина отбелязваха човешко присъствие. Наклоних глава. Очите ми бяха много добри — дори в тъмнината. Но не разпознах къде се намирам, докато не се снижих достатъчно, за да съзра зъберите на Наблюдателницата, закриващи звездите на юг.
Не би трябвало да съм на повече от сто стъпки от непроницаемата повърхност, когато земята започна да ври и да създава хиляди струйки светлина. Въздухът удари насреща ми, подхвърляйки ме по гръб. Тогава дойде ревът.
Бях там реално. Не като въображаем гарван. Бях самата бяла твар.
Възстанових равновесието си точно навреме, за да видя пръски от огнени кълба да се насочват към мен. Избегнах ги. Бях се върнал насред миналата нощ.
Снижих се там, където скалите и всякакви неща щяха да ме защитят от нарастващата буря от огнени кълба. Не бях забравил какво можеха да сторят те на камъка, ако бяха от най-новата разновидност. И получих няколко възможности да го наблюдавам отблизо, сякаш бях някакъв нещастен глупак от погрешната на Отряда страна. Всеки път, когато откриех хубаво клонче, бум! Пращене на бекон.
Всичките хора, които виждах, бягаха с огромен ентусиазъм. Повечето се оказаха не достатъчно бързи или бяха потеглили твърде късно. Някои изобщо не се показаха на повърхността. Задушаващата земя си свърши работата.
Движение на проблясваща във всички цветове стомана привлече окото ми.
Някой се беше насочил в погрешната посока.
Чичо Дой бе побягнал към бедствието веднага след като то започна. Старото момче си прекарваше добре, ако онзи, който виждах, беше той. Може би беше по-пъргав, отколкото се преструваше. Размахах крила нагоре, плъзвайки се към отраженията на Пепелявия жезъл.
Един гарван е дяволски тромав, когато току-що се е отделил от земята.
Беше чичо. И той не гореше от желание да се наслаждава на компанията ми. Пепелявият жезъл изсвистя като светкавица. Дой имаше по-голям размах, отколкото си спомнях от нашите тренировки. Почти ме докопа. Гарвановите рефлекси ме спасиха. Избегнаха удара, преди мисълта изобщо да ми хрумне.
Заех позиция зад него, така че огньовете да го показват, но извън обсега на замаха му. Когато той откри място, откъдето да гледа, и коленичи там, аз си намерих скромно издигнат камък и кацнах, проклинайки човешката чума, която беше унищожила всичките дървета и високи места наоколо. Шпионирах наблюдателя.
Чичо остана там достатъчно дълго, за да възстанови дишането си и да демонстрира фантастичните си рефлекси, избягвайки няколко огнени кълба, преди земята да се отвори и да се появи стълб от тъмнозелена светлина. Огнените кълба отскачаха от него. Цветът му беше толкова дълбок, че се съмнявах някой по-далеч да може да го види. Движеше се право към мен. Което означаваше, че щеше да премине край чичо Дой.
Веднага след като се отдели от пролуката, зеленият щит се стопи. Създанието вътре в него се появи. За мой късмет, аз бях птица. За щастие на чичо Дой, той беше стар. В противен случай и двамата щяхме да се издавим в собствените си лиги. Съществото беше великолепна жена и тя не носеше нищо.
Ловеца на души.
Дори и в птича форма наистина оцених колко много време мина, откакто не бях виждал жена си. Ловеца започна да блещука, не за да си постави друг щит, а да си промени лицето. Усилието отклони вниманието й от околността. Не забеляза чичо Дой, който се беше слял с нощта умело като Измамник. Иззад Ловеца разпознах форма и лице точно като чичо, размахващ Пепелявия жезъл в изсвистяващ удар, който би трябвало да я разсече на две до гръдната й кост. Тя беше бърза. Опита се да го избегне и да наметне някаква магическа защита. Въздухът изпъшка. Ловеца изпищя и се хвърли напред, жива, но несъмнено посечена зле. Чичо скочи към нея, за да я довърши. Пепелявият жезъл проблесна. Разлетя се кръв. Ловеца заподскача наоколо. Така стори и чичо. Намеси се късметът й. Бамбуков прът започна да пука унищожително. Две огнени кълба нацелиха точно чичо. Ловеца го дебна още известно време, докато беше замаян, но нямаше силата да го довърши. Както и да е, хората вече реагираха на шума, макар че щяха да изминат часове, преди да открият Дой.