Ловеца се завлече надалеч, използвайки отслабващата си магия, за да спре кървенето и да промени формата си. По времето, когато стигна до скритото си облекло, се беше превърнала в Дремльо. Което обясняваше неговата безпомощност. Докато минаваше за ненормален, беше малко вероятно да бъде подложен на изпитателен преглед достатъчно отблизо, че да се разкрие факта как той не е моят помощник и блуден син.
Бях наистина ядосан. Къде се намираше истинското хлапе?
Размахах крила и кацнах на гърдите на чичо. Той се давеше в собствената си кръв. Кълвах и дърпах и го принудих да обърне главата си настрана. После тръгнах да търся Ловеца на души.
Тя беше изчезнала.
Не открих и следа. Но знаех накъде се е насочила. Дремльо щеше да е в моя бункер, без изобщо да е липсвал, когато станех сутринта, мислейки, че само аз съм изкарал безсънна нощ.
Сега вече бях наясно и какво бе станало с Пушека. Онова потрепване на бузата, което зърнах при Дремльо, е била Ловеца, осъзнавайки, че можеше да бъде разкрита, ако някой яхне Пушека и покръстосва по следата й.
Обаче сега знаех тайната й. Вероятно Кина беше по-могъщ враг, отколкото Ловеца подозираше. Богинята дори можеше да има усещане за ирония, използвайки гарван, за да преследва господарката на същата черна птица.
Кацнах на покрива на моя бункер. Под мен Тай Дей сумтеше и хъркаше толкова зле, колкото в нощта, когато унищожихме съкровището на Едноокия. Някой друг там също вдигаше голяма врява. Понеже Дремльо беше навън, реших, че трябва да съм аз, което означаваше, че Сахра е имала право, когато ме обвиняваше, че ръмжа като гладна мечка.
Преди изобщо не й вярвах.
Изглеждаше трудно за вярване, че спяхме при цялата тази суматоха. Ловеца трябва да бе изпратила заклинание напред или беше оставила магия зад себе си.
Имах чувството, че нямаше да се почувствам удобно, наблюдавайки себе си от отвън, така че превъзмогнах изкушението да полетя надолу и да надзърна през входа.
Дремльо излезе от тъмнината.
За някой, който е бил пребит и клан, Ловеца на души можеше да се придвижва като газела. Никой здрав, нормален човек не би се справил толкова добре. Малко магьосничество вероятно?
Чудех се как ще напусна белия гарван. Внезапната поява на Ловеца беше ключът. Гарванът излетя. Аз останах. Плавах и наблюдавах. И след като магьосницата намали темпото и трябваше да се заеме с раните си, аз отплавах нагоре и надалеч в посока, която би могла да се опише само като утре. Ловеца не усети присъствието ми, макар че именно тя беше онази, която ме научи да се изплъзвам от оковите на плътта си. После всичко се успокои и аз тръгнах. Всички, включително моя милост, хъркаха в бункера. А все още бях свободен да се скитам в призрачния свят.
98
Сахра спеше неспокойно. Тобо лежеше до нея, поставил ръчичка върху голата й гръд, от време на време засмуквайки зърното й. Наблюдавах ги известно време. Напрежението ми се оттече, докато гледах.
Какъв лунатик бях аз? Това беше нещото, което исках, и мястото, където желаех да бъда, но след няколко часа щях да вдигна умореното си тяло и да изкача планината отново. И щях да продължа да се катеря, въпреки че това можеше да ме убие.
Защо?
Щях да го сторя. Наясно бях. Но не знаех какво ме мотивираше.
Протегнах призрачна ръка към Тобо. За момент ми се стори, че наистина усетих топлината му. Той се размърда, сякаш имаше лош сън. Отдръпнах се, като вместо това се опитах да погаля косата на Сари.
Тя се усмихна.
— Мър, мисля, че те усетих. Мина толкова време — тя бърбореше тихо. Аз се радвах, желаейки също да мога да й говоря. Тя отдели Тобо от гърдата си и стана, гола до кръста, изпълнявайки малък танц, който ми напомни точно колко отдавна беше. Сари вече си възстановяваше фигурата. Тя ме стрелна със закачлива усмивка, гледайки право в мен. Може би беше вещица. — Тобо е достатъчно силен, за да пътува. Фестивалът на водния дракон е скоро. Ще напусна тогава, в суматохата. Всичко съм подготвила.