Сграбчих знамето. Преминахме през границата един след друг. Този път промяната май не беше толкова драматична. Тай Дей също ми се стори по-спокоен. Но останалите побледняха и се изнервиха. Студът не беше по-малко жесток. Потръпнах.
В следващия момент пътят пред мен беше чист: полираната лъскава черна диря се виеше нагоре по склона.
— Виждате ли пътя? — снижавах върха на знамето, докато желязната пика не докосна блестящата следа. Не знам защо го направих.
През мен премина вибрация и тя беше дузина пъти по-силна от трептенето при преминаването през Портата на сенките. Задъхах се. Потреперих. Може би пръсках слюнки и ми се пенеше устата.
— Какво ти става? — попита Знахаря.
Натиках знамето в ръцете му.
— Само направи каквото сторих аз — отстъпих настрана. Поглеждайки склона, осъзнах, че го виждах по различен начин. Съзирах същия стар мръсен безплоден склон с неговата блестяща черна нишка, но и виждах сянка на онова, каквото трябва да е представлявал преди цяла епоха, когато пътят е бил нов и възвишението, макар и все така неплодородно, не е изглеждало изоставено от боговете.
Там се движеха и човешки духове, макар и да бяха дори по-невеществени от пътя, склона и останалите укрепления около нас.
Знахаря реагира точно по същия начин като мен. Но вероятно знаеше нещо повече. Веднага след като си възвърна контрола, той предаде знамето на Кофата и му заръча да повтори докосването.
Знамето премина от Кофата в Червенокосия и от Червенокосия към Тай Дей. Тай Дей се замисли за повече от минута, преди да го поеме. Стори го едва след като Стареца му каза:
— Ако не го направиш, няма да се катериш по хълма.
Тай Дей и това не желаеше да прави, но нямаше избор. Беше хванат в капана на своя собствен характер, както и, подозирах аз, на задачата, възложена му от чичо Дой.
След като Тай Дей извърши действието, другите Нюен Бао го последваха. Знахаря им подхвърли:
— Това не значи, че сте посветени в Отряда, момчета.
Минута по-късно отбелязах:
— Сега, след като приключихме с това, какво ще кажете да изкачим планината? — като добър Знаменосец взех Копието и потеглих.
Почувствах се добре, запътил се към къщи.
Какво?
Погледнах другите. Никой не изглеждаше да се затруднява да бъде в контакт с реалността. Вероятно това беше друг аспект на сънуването и пропадането в кошмари.
Тай Дей не се отделяше от гърба ми. Изобщо не се чувстваше спокоен тази сутрин. Движеше се в готовност, извадил меча си.
Черната ивица се разширяваше, докато изкачваше склона. И като че ли ставаше по-дълбока. Повърхността й, макар и плоска, придоби видима вдлъбнатост. На допир бе твърда и студена, макар че се усещаше почти мека под краката ни.
Склонът стана малко по-стръмен. Аз пуфтях и пръхтях. После ходенето стана по-лесно, а пътят — по-малко износен. Линията на хоризонта престана да отстъпва толкова бързо, колкото я преследвах.
— Спри! — извика Знахаря.
Спрях. Погледах назад. Стареца се намираше на стотина крачки зад мен. Дори Тай Дей имаше проблем да ме настигне.
Отправих поглед към долината. Вече бях прекалено нависоко, за да виждам цялата Наблюдателница, освен счупения зъб, който представляваше кулата на Дългата сянка с кристалния връх. Върху него работеха хора — припкащи малки точки. Те бяха войниците на Господарката, много от които дойдоха при нея още след голямата катастрофа на Отряда пред Деджагор. Предполагам, че капитанът най-сетне имаше нещо наум за старата каменна барака. Знахаря беше силно запъхтян, когато ме застигна.
— Човече, наистина не съм във форма.
— Ти беше онзи, който искаше да предприемем разходката. Тъкмо ще ти спадне шкембето — той не беше дебел. Все още. Но напоследък не пропускаше нито едно хранене. — Виждаш ли ясно пътя? — просто за да се уверя, че не сънувам с отворени очи. Вече изобщо не съм сигурен относно мястото ми в действителността, понякога дори подозирам, че може изобщо да не съществува обективна реалност. Всичко би могло да бъде сън в съня, илюзии на душата, търкалящи се завинаги в света, където сега и тогава се сблъскваха и сливаха в почти съвместна илюзия.
Забелязали ли сте, че никой друг не вижда нещата точно по същия начин?
— Черния път? Не си спомням да съм чел нещо за него в аналите.
— Никога не сме чели нещо от някой, който да е виждал нещо от това. Никога не сме чели нещо от някой, който е бил по-близо от две поколения до това място. Оттогава Отрядът си има други грижи.